Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Това разгневило войниците. Запитали защо тогава се е домъкнал, като нямал власт да стори нищичко за тях. Баща му Тиберий, казали, се подигравал с тях все по същия начин, всякога щом му представяли своите искания; вечно се прикривал зад гърба на Август и Сената. А какво всъщност представлявал този Сенат? Тумба от негодни богати мързеливци, повечето от които били готови да си умрат от страх само при вида на вражески щит или на гневно размахан меч! Започнали да мятат камъни по хората на Кастор и положението взело опасен обрат. Но в същата нощ нещата се заздравили благодарение на една щастлива случайност. Станало лунно затъмнение, което се отразило на армията по удивителен начин — всички войници са суеверни. Взели затъмнението като знак, че небесата са разгневени заради убийството на „Стария-дай-ми-друга“ и заради бунта им срещу началствата. Сред бунтовниците имало неколцина тайни привърженици на властта, та един от тях се явил пред Кастор и му предложил да събере и другите като него и да ги изпрати край палатките по двама-трима, за да вразумят останалите. Сторили го. На утрото в лагера царяло съвсем друго настроение и Кастор, макар да склонил да изпрати отново сина на пълководеца при Тиберий, пак със същите искания, подкрепени от него самия, арестувал двамината, които започнали бунта, и публично ги екзекутирал. Останалите не се възпротивили дори доброволно предали петимата убийци на офицера като доказателство за тяхната собствена вярност. Но все още твърдо отказвали да се нареждат в строя, както и да извършват други освен най-належащите наряди, докато не пристигнел отговор от Рим. Времето се развалило, пороен дъжд наводнил лагера и за войниците станало невъзможно да поддържат връзка между палатките. Сметнали това като ново предупреждение от небесата и преди още пратеникът да е успял да се върне, бунтът утихнал, а войниците послушно потеглили към зимния си лагер под команда на своите началници.

Обаче бунтът на Рейн бил много по-сериозен. Римска Германия по това време граничеше на изток с Рейн и бе разделена на две провинции — Горна и Долна. Столица на Горната провинция, която навлизаше в Швейцария, беше Майнц, а столица на Долната, която се простираше на север до реките Скелт и Сабру, беше Кьолн. Армия от четири легиона охраняваше всяка от провинциите, а Германик им бе главнокомандващ. Размириците започнали в един летен лагер на Долната армия. Недоволствата били същите както на балканската армия, обаче поведението на бунтовниците било много по-буйно поради по-големия брой новобранци — освободени роби от Рим. Тези освобожденци все още си оставаха роби по дух, привикнали на много по-лек и охолен живот, отколкото свободно родените граждани — предимно бедни селяци, които съставляваха гръбнака на армията. Освобожденците ставаха извънредно лоши войници и лошотията им не можеше да се повлияе от никаква войнишка солидарност. Защото това не бяха легионите, които Германик бе командувал в последния поход; бяха хората на Тиберий.

Пълководецът загубил ума и дума и не бил в състояние да овладее нахалството на бунтовниците, които го заобиколили с оплаквания и заплахи. Нервността му ги окуражила да се нахвърлят върху най-омразните им офицери и те пребили около двадесетина от тях със собствените им лозови пръчки, а труповете им хвърлили в Рейн. Останалите живи подхвърлили на гаври, на обиди и ги изгонили от лагера. Касий Херея бил единственият от висшите офицери, който се опитал да се противопостави на това чудовищно и нечувано държане. Заобиколен бил от огромна тълпа, ала вместо да побегне или да моли милостта им, втурнал се право през тях с изваден меч, удряйки наляво и надясно, и успял да се добере до свещената трибунска платформа, където знаел, че никой войник не ще посмее да го докосне.