Аз, Клавдий

— Вродената ми скромност не ще ми попречи да пожертвувам и последната си дрипа, ако сумата, която тя ми донесе, ще ми помогне да изплатя остатъка от вноската. Но в този случай, уви нещо много по-властно от срама не ми позволява да я продам.

Калигула се намръщи:

— Какво е то? Какво е по-силно от срама?

— Обожанието ми към тебе, Цезаре! Това е твоя салфетка. Салфетка, която ти любезно ми предостави за прекрасната вечеря. Тази малка игра намали дълга ми едва с три хиляди. Но убеди Калигула в моята бедност. Трябваше да се откажа от жилището си и от мястото си на трапезата и за известно време отидох да живея при Бризеида, бившата прислужница на майка ми, която се грижеше за къщата, докато й се намереше купувач. Калпурния дойде да живее с мене там и ако щете, вярвайте, милото момиче все още пазеше парите, които й бях дал вместо огърлици, маймунки и копринени дрехи, и ми предложи да ми ги заеме. Нещо повече — добитъкът ми не бил измрял, както ми беше казала, нито снопите били изгорели. Това било просто хитрост, за да ги продаде тайно и да скрие парите за черни дни. Даде ми ги всичките — две хиляди златици, заедно с подробен отчет за продажбата, подписан от моя управител. Тъй че се оправихме добре. Но за да поддържам версията за пълната си бедност, излизах всяка вечер с една кана, подпрян на патерица вместо с носилка, и купувах вино от кръчмите.

Старата Бризеида често повтаряше:

— Господарю Клавдий, всички си мислят, че съм освобожденка на майка ти. Но не е така. Аз станах твоя робиня, когато ти стана господар, и ти ми върна свободата, а не тя, нали така?

Отговарях й:

— Разбира се, Бризеида. Един ден публично ще разоблича тази лъжа.

Беше мила старица и ми бе предана от сърце. Живеехме в три стаи, заедно, прислужваше ни един стар роб и, общо взето, бяхме щастливи.

Детето на Цезония, момиченце, се роди месец след като Калигула се ожени за нея. Калигула заяви, че било дете-чудо. Взе детето и го положи на коленете на статуята на Юпитер — туй стана преди разрива му с Юпитер, — за да направи сякаш и Юпитер свой почетен съучастник в бащинството, а сетне го сложи ръцете на статуята на Минерва и го остави да посуче малко от мраморната гръд на богинята. Нарече я Друзила, името, от което покойната му сестра се бе отказала, когато се превърна в богинята Пантея. Детето и то бе направено жрица. Калигула събра парите й за началната вноска, като отправи жалостив призив към народа, оплаквайки се от своята бедност и от големите разноски, свързани бащинството, и откри фонд, наречен „Друзила“. Постави касички а всяка улица с надписи „За храна на Друзила“, „За напитки на Друзила“ и „За зестра на Друзила“ и никой не смееше да мине покрай стражите, поставени там, без да пусне една-две медни монети.

Калигула обичаше много милата си Друзила, която се оказа също тъй преждевременно развито дете, като него самия. Драго му беше да я учи на своята „неотстъпна суровост“, като подхвана уроците още преди детето да проходи и да проговори както трябва. Поощряваше я да измъчва котета и кучета и да драще с острите си нокти очите на малките си другарчета.

— Няма никакво съмнение кой е баща ти, хубавице моя — кискаше се той, когато тя се проявяваше особено обещаващо. А веднъж, в мое присъствие, се надвеси над нея и хитро подхвърли:

— А пък за първото истинско убийство, което извършиш, скъпа, стига това да е бедният ти прачичо Клавдий, ще те направя богиня.

— Ще ме направиш ли богиня, ако убия мама? — изфъфли малкото чудовище, — Мразя я мама.

Златната статуя за храма му беше друг голям разход. Изплати я, като издаде прокламация, че щял да получава новогодишните си подаръци при главната порта на двореца. Когато настъпи денят, изпрати преториански части да подкарат градската тълпа нагоре по Палатинския хълм под заплахата на мечовете и накара хората да изтръскат всяка своя пара в големи бъчви, които беше наредил там за целта. Съобщиха им, че ако се опитат да се изплъзнат от преторианците или да скрият дори един грош, подлежат на незабавно смъртно наказание. До вечерта две хиляди големи бъчви се напълниха догоре.

Пак по същото време той заяви на Ганимед, на Агрипинила и на Лесбия:

— Трябва да се засрамите от себе си, мързеливи търтеи такива! Какво работите? Та вие сте същински паразити. Нима не знаете, че всеки мъж и всяка жена в Рим работят, за да ме издържат? Всеки жалък просяк-носач с радост ми дава една осма от надницата си, същото прави и всяка бедна проститутка.

Агрипинила се обади:

— Да, братко, но ти ни измъкна в същност всичките пари под един или друг предлог. Не ти ли стига?

— Да ми стига ли? Не, не ми стига. Наследените пари не са като честно спечелените. Ще ви накарам вас, момчета и момичета, да се хванете на работа.