Аз, Клавдий

Възложен ми беше неприятният дълг да замина за Франция, начело на посланичество от четирима бивши консули, за да поздравим Калигула за потушаването на заговора. Това бе първото ми посещение на Франция от невръстните ми години насам и много съжалявах, че трябва да отида. Наложи се да заема пари от Калпурния за пътни разноски, защото имението ми и жилището ми още не се бяха продали, а и не разчитах Калигула да се зарадва, като ме види. Пътувах с кораб от Остия и слязох в Марсилия. Оказа се, че след като прокудил племенниците ми, Калигула продал на търг скъпоценностите, украшенията и дрехите, които били занесли със себе си. За тези неща получил толкова големи суми, че продал и робите им. Наддаването станало между богати провинциали, които искали да си спечелят слава, като кажат: „Да, еди-какво си принадлежеше на императорската сестра. Купих го лично от него!“ Това дало на Калигула друга идея. Старият дворец, където живееше Ливия, сега беше затворен. Задръстен беше от стари мебели, картини и спомени от Август. Калигула нареди всичко да му се изпрати от Рим и ме натовари аз да отговарям за сигурното му и бързо пристигане в Лион. Писа ми: „Изпрати го по суша, не по море. Скаран съм с Нептун.“ Писмото пристигна в деня преди заминаването ми, затова възложих тази работа на Палас. Трудността се състоеше в това, че всички излишни коне и коли бяха иззети за транспорта на Калигуловата армия. Но Калигула беше дал нареждането, тъй че трябваше някак си да бъдат намерени и коне, и каруци. Палас отиде при консулите и им показа заповедта на Калигула. Те се принудиха да съберат всички обществени пощенски коли и лекарски талиги, както и конете, които въртяха мелниците, а това създаде голямо разбъркване.

Случи се тъй, че една майска привечер, тъкмо преди залез слънце, Калигула, застанал на моста в Лион и зает във въображаем разговор с местния речен бог, ме зърна да се приближавам отдалече по пътя. Познал носилката ми по дъсчицата за зарове, която бях закрепил отгоре й: залъгвам се на дългите пътешествия, като хвърлям зарове сам със себе си. Той ми подвикна гневно:

— Хей, уважаеми, а къде са колите? Защо не си довел колите?

Викнах в отговор:

— Небесата да благословят твое величество! Страх ме е, че колите ще дойдат чак след няколко дни. Вървят по суша, през Генуа. Колегите ми и аз пристигнахме по вода.

— Тогава по вода ще се и върнеш, драги — рече той. — Ела тука! (40 г. от н.е.)

Когато стигнах до моста, двама войници германци ме извлякоха от носилката и ме отнесоха на парапета над средната арка, където ме поставиха с гръб към реката. Калигула се затича напред и ме блъсна долу. Направих две обратни превъртания и паднах от височина, която тогава ми се видя поне хиляда стъпки, преди да докосна водата. Помня, че си казах: „Роден в Лион, загинал в Лион!“ Реката Рона е много студена, много дълбока, много бърза. Тежката ми роба се полели по ръцете и краката, но някак си успях да се задържа на повърхността и да се измъкна на брега зад едни лодки, на около половин миля надолу по течението, откъдето мостът не се виждаше. Плувам много по-добре, отколкото мога да вървя: мишниците ми са здрави и понеже съм дебеличък от застоялия живот, а и защото обичам да си похапвам, нося се като тапа. Между другото Калигула не можеше да плува дори на един размах.

Изненада се, като ме видя след няколко минути да подскачам по пътя, и здравата се разсмя на вонящата, изпокаляна дрипа, в която бях увит.

— Къде беше, драги ми Вулкане? — подвикна той. Отговорът ми прозвуча незабавно:

…много е трудно на Зевс Олимпиеца да се противя,
грабна ме той за крака и захвърли през прага небесен,
цял ден се носих в простора и заедно с бавния залез
паднах във Лемнос и само искрица живот ми остана.
Там бях веднага прибран и спасен от мъжете синтийски.

— Вместо „Лемнос“ да се разбира „Лион“ — казах аз.

Той седеше на парапета, а тримата ми спътници-посланици се бяха прострели по корем един до друг в нозете му. Краката му опираха на вратовете на двамината, а острието на меча му се крепеше на плешките на третия, съпруга на Лесбия, който хлипаше и молеше за прошка.

— Клавдий — изпъшка той, когато чу гласа ми, — помоли императора да ни помилва: та ние дойдохме да му донесем възторжените си поздравления.

Като че ли Омир бе написал пасажа, който процитирах нарочно за този случай. Казах на съпруга на Лесбия:

Мълниевержецът Зевс Олимпийски, щом само поиска,
би ни от тронове сринал, защото е много по-силен.
Хайде сега го смекчи със сърдечни и ласкави думи
и Олимпиецът мигом към нас благосклонен ще стане.