Аз, Клавдий

Милият ми приятел Постум, който беше около две години по-голям от мене (най-верният приятел след Германик, който съм имал някога), ми каза какво бил прочел в някаква нова книга: старият Катон, освен гдето бил скръндза, бил и голям мошеник — вършел много непочтени сделки в морската търговия, ала успял за избегне обществен скандал, представяйки един свой освободен за истинския търговец. А в ролята си на цензор, отговорен за обществения морал, имал най-чудновати прояви: вършел ги уж в името на общественото приличие, но всъщност, изглежда, уреждал лични сметки. Според собствените му думи изхвърлил някакъв човек от съсловието на сенаторите, защото му липсвало „чувство за римско благоприличие“ — целунал бил жена си посред бял ден, и то в присъствието на собствената си дъщеря! Когато един приятел на пострадалия укорил Катон за несправедливото му решение и го запитал дали той самият и жена му никога не се прегръщат освен по време на съпружеския акт, Катон отвърнал разпалено:

— Никога!

— Как, никога ли?

— Е, всъщност, да си призная, преди няколко години по време на една гръмотевична буря жена ми от страх обви ръце около мене, но, слава богу, бяхме сами и аз те уверявам, че ще мине време, преди да го повтори пак.

— О! — възкликнал сенаторът, преструвайки се на неразбрал, защото Катон е искал да каже, предполагам, че здравата е сгълчал жена си за нейното непристойно държане. — О, съчувствувам ти! Някои жени не са особено любвеобилни към грозничките си съпрузи, макар те да са най-праволинейните и добродетелните. Но не се измъчвай, дано Юпитер се смили и прогърми по-скоро.

Катон не простил на този сенатор, който му бил далечен роднина. Година след това преглеждал списъците на сенаторите, както го изисквал дългът му на цензор, и запитвал поред всеки от тях дали е женен. Съществувал закон, сега отменен, според който всеки сенатор трябвало да има безупречен брак. Дошло ред да запита и своя роднина и Катон се обърнал към него с обичайния израз, който изисквал от сенатора да отговори, че съпругата му му доверява всичките си тайни и той дълбоко вярва в нейната почтеност.

— Ако имаш съпруга и тя ти доверява всичките си тайни и ти вярваш в нейната почтеност, отговори! — изхъркал Катон с хрипливия си глас.

Човекът се почувствувал доста неловко, защото, след като се бил пошегувал за любовта на съпругата на Катон към Катон, открил, че собствената му жена междувременно дотолкова го била разлюбила, че сега трябвало да се развежда с нея. И за да покаже своята добронамереност и почтено да се ухапе със собствената си шега, отговорил:

— Да, наистина, аз имам съпруга, но тя вече не ми доверява тайните си, а нейната почтеност не струва и пукната пара.

В резултат на което Катон го зачеркнал от сенаторското съсловие за непочтително държане.

А кой всъщност навлече пуническото проклятие над Рим? Пак същият стар Катон, който, всеки път щом го запитвали в Сената за мнението му по какъвто и да било въпрос, неизменно отвръщал:

— Това е мнението ми: и мое мнение е още, че Картаген трябва да се разруши — той е голяма заплаха за Рим!

И тъй, опявайки неспирно за заплахата на Картаген, той дотолкова изнервил всички, че, както вече споменах, римляните най-сетне нарушили най-светите си клетви и сринали Картаген със земята.

Написах за стария Катон повече, отколкото смятах, но не казах нищо излишно: защото в моето съзнание той е свързан както с разрухата на Рим, за която е точно толкова виновен, колкото и ония, чиито „немъжествени удоволствия“, според думите му, „отслабват държавата“, така също и със спомена за моето нещастно детство под тиранията на оня мулетарин, неговия пра-пра-пра-правнук. Вече съм старец, учителят ми е мъртъв от цели петдесет години, а спомня ли си за него, сърцето ми все още се изпълва с възмущение и омраза.

Германик ме защищаваше от по-възрастните с присъщата си кротост и убедителност, Постум обаче се биеше за мене като лъв. Него никой не можеше да го уплаши. Осмеляваше се да се опълчва дори и на баба ми Ливия. Постум беше любимец на Август, затова и Ливия за известно време се преструваше, че се забавлява от неговата, както тя я наричаше, момчешка несдържаност. Отначало Постум й вярваше, защото сам бе неспособен на преструвки. Един ден — бях на дванадесет, а той на четиринадесет години — случайно минавал край стаята, в която Катон ми преподаваше. Като чул шума от ударите и моите викове за милост, Постум се втурнал в стаята разгневено.

— Веднага спри да го биеш! — извика той. Катон го изгледа възмутено и изненадано и така ме цапардоса отново, че изхвръкнах от стола.

Постум каза:

— Който не може да бие магарето, бие самара. (Имаше такава римска поговорка.)

— Какво искаш да кажеш, нахални младежо? — изрева Катон.

— Искам да кажа — отговори му Постум, — че си изкарваш върху Клавдий яда от заговора, който, както си въобразяваш, че целият свят прави срещу теб и не ти дава да се издигнеш. Мислиш си, че те бива за нещо много повече от прост учител, нали?