Аз, Клавдий

През „царуването“ на Постум аз преживях двете най-щастливи години от младостта си — бих казал дори, от целия си живот. Той беше наредил на другите момчета да ме пущат свободно да играя в училищния двор, макар да не учех там, и беше им казал, че всяка грубост или обида към мене ще приема като грубост и обида към него самия. Тъй аз участвувах във всеки спорт, който можех да упражнявам с разклатеното си здраве, и само когато Август или пък Ливия присъствуваха, само тогава се измъквах настрани. Вместо Катон сега ме учеше добрият стар Атенодор. От него само за шест месеца научих повече, отколкото от Катон за цели шест години. Атенодор не ме удари ни веднъж и беше с мене много търпелив. Окуражаваше ме с думите, че недъгавостта ми би трябвало да бъде всъщност подтик за интелигентността ми. Вулкан, богът на всички занаяти, и той бил куц. А колкото до заекването, то Демостен, най-благородният от всички оратори, бил роден с този недостатък, ала успял да го надмогне с търпение и съсредоточаване. Демостен използувал същия метод, с който той започна да ме обучава. Защото Атенодор ме караше да декламирам с уста, напълнена с камъчета: в стремежа си да превъзмогна пречката на камъчетата аз забравях да заеквам, той постепенно ги изваждаше, докато не остана ни едно, и тогава за своя голяма изненада открих, че мога да говоря като другите. Но само когато декламирах. В обикновен разговор все още силно заеквах. Той запази между нас радостната тайна за умението ми да декламирам.

— Един ден, керкопитекион, ще изненадаме Август — казваше той. — Но почакай още малко. — Наричаше ме керкопитекион (малка маймунка) от чувство на обич, а не с подигравка и аз се гордеех с това име. Когато не се учех както трябва, засрамваше ме с гневното:

— Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик, не забравяй кой си и какво вършиш.

Приятелството на Постум, на Атенодор и на Германик ми помогна постепенно да стана по-самоуверен.

Още в първия ни учебен ден Атенодор ми заяви, че предлага да ме учи не на факти, които бих могъл да намеря във всякоя книга, а на правилното представяне на фактите. Така и направи. Един ден например ме запита с добродушен тон защо съм толкова възбуден; невъзможно беше да се съсредоточа над урока. Казах му, че току-що съм наблюдавал голям брой новобранци да маршируват на Марсово поле пред Август, преди да бъдат изпратени за Германия, където войната бе пламнала отново. (2 г. от н.е.)

— Добре тогава — каза Атенодор все така благо, — щом това не ти излиза от ума и не си в състояние да оцениш прелестта на Хезиод, то Хезиод ще почака до утре. Най-сетне, като е можал да чака седемстотин години и отгоре, няма да ни се сърди за още един ден. Затова я хайде сядай, вземи си дъсчиците и ми съчини едно писмо, кратичко описание на всичко, което си видял на Марсово поле; все едно, че от пет години съм напуснал Рим и ти ми пишеш през морето, да речем, у дома, в Тарс. Това ще даде работа на неспокойните ти ръчици, пък ще ти бъде и от полза.

И тъй аз радостно започнах да браздя по восъка, а после прочетохме писмото, за да намерим грешките в правописа и композицията. Принуден бях да си призная, че съм разказал едновременно твърде много и твърде малко, освен туй подредил бях фактите в погрешен ред. Пасажът с описанието на жалбите на майките и любимите на воините и на това как тълпата се бе втурнала към моста за последно приветствие към потеглящите колони би трябвало да бъде последен, а не първи. И не бе нужно да споменавам, че конниците са били на коне; това бе очевидно. На два пъти бях описал как буйният кон на Август се бе препънал; веднъж бе напълно достатъчно, след като конят се бе спънал само веднъж. Онова, което Постум по пътя за дома ми беше разказал за религиозните ритуали на евреите, беше интересно, но мястото му никак не беше тук, защото новобранците бяха италианци, а не евреи. А и освен туй в Тарс той сигурно бе имал възможност да научи много повече за обичаите на евреите, отколкото Постум — в Рим. От друга страна, не бях и споменал за някои интересни неща, които той би желал да чуе: например колко новобранци са участвували в парада, добре ли са били обучени, към кой гарнизонен град са ги изпратили, тъжни ли са били или весели, че заминават, какво им е казал Август в речта си.

След три дни Атенодор ме накара да му опиша кавгата между някакъв моряк и един продавач на дрехи, която бяхме наблюдавали заедно в същия ден, докато се разхождахме из битпазара; справих се много по-добре. Той приложи този метод първо към писането, сетне към декламирането и накрая към всичките ми разговори с него. Занимаваше се с мене неуморно и тъй аз постепенно започнах да ставам все по-малко разсеян, защото той не отминаваше нито една моя небрежна, объркана или неточна фраза без коментар.