Аз съм съдът!

Пат отпусна назад глава и притвори очи. Огледах стаята. Подобно на офиса си Шарлот беше обзавела и апартамента си със същия отличен вкус. Имаше особен вид който ясно показваше че в него живеят хора и същевременно всичко беше на мястото си. Не беше голям, но по-голям не й беше нужен. След като живееше само с прислужницата си няколко стаи й бяха напълно достатъчни. Стените се украсяваха от няколко наистина изискани картини, които висяха над шкафове пълни с всякакви книги. Забелязах един шкаф пълен с учебници само по психология. В един ъгъл на стаята дипломата в рамка беше единственото украшение. Широко отворена портална врата водеше към спалнята и кухнята, срещу които беше банята. До фоайето беше стаята на прислужницата. Тук цветовата гама не благоприятствуваше особено душевния покой, но беше предназначена да добави още багри и веселие и на тъй симпатичната й обитателка. Точно срещу креслото на което седях имаше диван дълъг поне шест фута, който веднага отклони мислите ми в съвсем друга насока, но аз успях да ги игнорирам. Още не му беше дошло времето.

Подритнах леко Пат.

— Хей, авер, проспиваш времето на данъкоплатците.

Той мигновено се разсъни.

— Давах ти време да се ориентираш в обстановката, младежо. Хайде, да тръгваме.

Кати довтаса веднага като чу че се каним да си тръгваме. Отвори ни вратата и чух звука на звънеца за който ми беше споменала Шарлот.

— Гонгът звъни ли и той заедно със звънците? — запитах я аз.

— Да сър, или кога врата се отваря също.

— Защо?

— Сър, кога аз няма в къщи мис Шарлот трябва отваря врата. Понякога кога заета в тъмна стаичка звънец звъни и тя трябва отваря врата. И кога пациенти идват знае кога влизат в къщи. Тя не може напуска тъмна стаичка посред работа кога звънец звъни.

Двамата с Пат се спогледахме.

— Каква е тая тъмна стаичка? — запитах аз.

Кати подскочи като ужилена.

— Там тя прави снимки от ленти. — обясни тя.

И Пат и аз се почувствувахме малко глупаво. Значи Шарлот си имаше за хоби фотографията. Напомних си да я поразпитам за някои подробности когато се срещнехме следващия път. Покрай другото, исках да кажа.

Глава пета

Влезнахме с Пат в една кръчмичка на другата страна на улицата и седнахме в едно сепаре да ударим по една бира. Запита ме дали съм научил нещо ново и бях принуден да му дам отрицателен отговор.

— Какво ще кажеш за мотива? — запитах го аз на свой ред. — Тъна като в мъгла по тая линия, най-вече защото не съм погледнал от тая страна. Като събера версиите на всички замесени тогава ще почна да го търся. А ти нещо не си ли изкопал?

— Все още не. — отговори ми Пат. — Специалистите по балистика изследваха куршума и се разбра че е изстрелян от неидентифицирано оръжие. Според експертите почти не било стреляно с този пистолет. Проверихме продажбите на този вид пистолети но стигнахме до никъде. Продадени са били само два, и двата на собственици на магазини които били ограбени скоро. Направихме по няколко проби с тях, но данните не съвпадат.

— Възможно е да е пистолет продаден доста отдавна, но досега да не е било стреляно с него. — казах аз.

— Обмислихме и този вариант. Но проверките навсякъде дадоха отрицателни резултати. Никой от гостите вечерта не е притежавал оръжие поне доколкото ни е известно.

— Официално — добавих аз.

— Да, това е твърде вероятно. Не е трудно човек да се снабди с оръжие.

— Добре, ами заглушителя? Убиецът не е бил новак с оръжията. Заглушител плюс думдум. Искал е да се увери че Джак наистина ще умре — и при това не по най-бързия начин. Просто да умре.

— Заглушителят също е загадка. Може да го е взел от някоя пушка. Някои модели заглушители за пушки могат да се преустроят за пистолет 45 калибър.

Пиехме си бавно бирата и мислехме усилено. Минаха две минути преди Пат да си спомни нещо и каза:

— О, да, за малко щях да забравя. Джордж Калецки и оня хлапак Кайнс са се преместили на квартира в града тази сутрин.

Това наистина беше ново.

— Защо?

— Снощи късно някой е стрелял през прозореца му в него. Пропуснал на косъм. Куршумът пак е бил 45 калибър. Сравнихме го с онзи който е убил Джак. Пистолетът е същият.

Малко остана да се задавя с бирата.

— За малко да забравиш — казах аз с принудена усмивка.

— Да, и още нещо.

— Какво?

— Той мисли че това си бил ти.

Така блъснах чашата в масата че Пат подскочи.

— Тая мръсна и смърдяща въшка! Тоя път вече няма да му се размине! Ще му размажа физиономията по цялата му квартира!

— Хайде, хайде, задръж топката, Майк! Седни и се успокой. Както спомена тогава не е без някаква влияние в управата на града и те ме накараха да те държа под око. Но да не забравяме че ти изчисти града от няколко боклука преди време и куршумите ти бяха изследвани и фотографирани. Съхраняваме всичките отпечатъци и се опитахме да нагласим по най-мръсния начин да приличат на тия, но всуе. Пък и знаехме къде си бил миналата нощ. Момчетата ми нахлуха в кръчмата десет минути след като си излязъл.

Лицето ми леко поруменя и аз седнах на стола си.