Аз съм съдът!

Хванах ги минути преди да затворят. Извадих плика и попитах аптекаря дали може да ми установи състава на една непозната субстанция. Той склони с голяма неохота. Изсипахме заедно прашеца върху лист хартия и той го занесе отзад. Не се бави много. Появи се тъкмо когато привършвах с оправянето на вратовръзката си пред едно огледало. Връчи ми плика и подозрително ме изгледа. Върху него беше написал една единствена дума — хероин.

Пак се погледнах в огледалото. Това което видях там смрази кръвта в жилите ми. Видях колко се бяха разширили очите ми. Огледалото. Огледалото и само една дума. Пъхнах яростно плика в джоба, дадох на аптекаря петарка и излязох.

Не бях в състояние да говоря. Вътре в мен бушуваше някаква странна стихия, от която ту замръзвах, ту пламвах. Идеше ми да крещя, сигурно щях да го направя, ако гърлото ми не беше толкова стегнато. Щях да крещя непрекъснато. Нямаше да бъда хабене на време, защото вече имах отговора. Трябваше да съм щастлив. Вече имах отговора на въпроса Защо, но как да бъда щастлив? Не можех. Бях изпреварил Пат. Накрая. Той нямаше отговора на въпроса ЗАЩО. А аз го имах. Само аз.

Вече знаех кой е убиецът.

И се почувствувах щастлив. Върнах се обратно в бара.

Опънах за последно цигарата си и захвърлих угарката в канавката, после се обърнах и закрачих към жилищния блок. Някой ме беше улеснил като не беше затворил плътно входната врата. Нямаше смисъл да ползувам асансьора, нямаше закъде да бързам. Качих се пеша по стълбите, като се мъчех да си представя как ли щеше да изглежда финалната сцена.

Вратата се оказа заключена, но това не беше проблем. Вторият шперц я отвори. Апартаментът беше изпълнен с оня особена тишина присъща само на празните жилища. Нямаше смисъл да паля осветлението, знаех наизуст разположението на мебелите. Отпуснах се в едно тежко кресло поставена напречно в ъгъла. Листата на изкуственото цвете на масичката зад мен ме погъделичкаха по врата. Отместих го и се настаних удобно в меките облегалки, след което извадих моя 45 калибров от кобура и дръпнах предпазителя.

Зачаках убиеца.

Да, Джак, аз приключих. Отне ми много време, но се справих. Вече знам кой те уби. Много интересно се подредиха нещата, нали? Всички симптоми се появиха по обратния ред. Непрекъснато ми се разиграваше театър от най-висша класа, но все някой път забравят нужната реплика. Те всички забравят поне по едно важно нещо. Винаги ми се случва и на най-закоравелите и хладнокръвни убийци, макар и да планират, и то как!, до най-малката подробност. Но на тях им се налага да обмислят всичко сами, а самотният ум не е всесилен, докато ние сме много. Вярно, пропускаме много неща и правим маса грешки, но все един от многото накрая му проблясва решението. Единственото решение. Само че тук в случая отсъстваше дори и логиката. В такива случаи това се нарича късмет. Нали помниш какво ти обещах? Ще пронижа убиеца точно на същото място, където той те е прострелял, Джак. Така че после всички да видят какво е имал за вечеря. Смъртоносен изстрел, от който обаче не се умираше веднага. Смъртта идваше чак след няколко минути. Няма значение кой е той, Джак, аз ти обещах че ще го пипна. Нямаше да има нито електрически стол, нито въже; само един куршум в червата, който щеше да изсмуче въздуха на убиеца и живота му с него. Нямаше да има много кръв, но щях да го наблюдавам как се гърчи в краката ми и щях да се радвам, че съм си сдържал клетвата пред теб. Един убиец заслужава да умре само по тоя начин. Жестоко. Гадно. Нямаше да има фанфари, само гърмът на куршум 45 калибър в малко и затворено помещение. Да, Джак, така ще го споходи смъртта, без значение кой се оказа. Точно както ти си я срещнал. Аз знам кой те уби, Джак. След няколко минути убиецът ще влезе в апартамента и ще ме види седнал на стола. Може би ще се опита да ме разубеди, а може и да се опита да ме премахне, но аз не съм лесна плячка. Познавам всичките им номера. А и освен това пистолетът е в ръката ми, готов за стрелба. Ще го чакам. Но преди това ще го накарам да се изпоти; да ми разкаже всичко, да видя дали съм познал всичко. Пък може даже и да му дам шанс да си опита късмета и с мен. Но по-вероятно е да не го направя. Ненавиждам твърде силно и стрелям твърде бързо. Затова хората разказват всякакви неща за мен. Затова на убиеца ще му се наложи да опита късмета и с мен. Да, Джак, вече сме на края. Чакам. Чакам.

Вратата се отваря и лампите се запалват. Скупчен съм твърде ниско в креслото за да ме забележи от пръв поглед. Сваля си шапката пред стенното огледало. И в следващия миг съзира краката ми да стърчат от креслото. Дори и изпод грима и се вижда как кръвта й се отлива от лицето.

(Да, Джак, Шарлот. Красавицата Шарлот. Вълшебната Шарлот. Шарлот която обичаше кучетата и разхождаше малките бебета в парка. Шарлот която ти се искаше да смачкаш в обятията си и да усетиш мекотата на устните й. Шарлот с тялото от огън и пламък, меко кадифе и покорност. Шарлот убийцата.)