Аз, вещицата

Значи това е невероятната историчка, помисли си той кисело и си преговори наум биографията й. Дори след като видя снимката й, очакваше Бишъп да е по-възрастна, като имаше предвид научните й постижения.

Даяна Бишъп вървеше изправена, раменете й не бяха приведени въпреки очевидната тревожност. Може би нямаше да е толкова лесно да я сплаши, както се бе надявал. Поне такъв извод си направи от поведението й в библиотеката. Срещна погледа му без следа от страха, който Матю бе свикнал да вижда в очите на тези, които не бяха вампири — а и на мнозина от собствения му вид.

Когато Бишъп зави зад ъгъла, Матю пропълзя по покрива до стената на „Ню Колидж“. Слезе тихо долу и се озова в колежа. Познаваше добре разположението и можеше да предположи къде е апартаментът й. Вече се бе скрил до една врата срещу нейното стълбище, когато Даяна се заизкачва.

Матю я следеше с поглед из жилището, докато влизаше от стая в стая и светваше лампите. Отвори прозореца на кухнята, остави го открехнат и изчезна.

Така няма да се налага да чупя прозореца и да отварям с шперц, помисли си той.

Втурна се през откритото пространство и започна да се катери по сградата, стъпалата и ръцете му безпогрешно намираха къде да се хванат по старата мазилка, помогнаха му и медният улук, и буйната лоза. От новото си място усети отчетливата миризма на вещицата и чу шумоленето на страници. Изви шия, за да надникне през прозореца.

Бишъп четеше. Забеляза, че лицето й изглеждаше различно, когато бе спокойно. Сякаш кожата й идеално се опъваше по черепа. Главата й бавно клюмна и тя се отпусна върху възглавниците с уморена въздишка. Скоро равномерното й дишане подсказа на Матю, че е заспала.

Отблъсна се от стената, вдигна крака и ги промуши през кухненския прозорец на вещицата. Отдавна не се бе катерил в жилище на жена. Но и преди го правеше рядко, и то само вследствие на увлечение. Този път причината беше много по-различна. Но ако някой го сгащеше, никак нямаше да му е лесно да обясни какво се случва.

Матю трябваше да разбере дали ръкописът на Ашмол още е у Бишъп. Не успя да претърси бюрото й в библиотеката, но от бързия поглед, който хвърли, остана с впечатлението, че не беше сред книгите, които тя четеше в този ден. Въпреки това нямаше начин една вещица — особено от семейство Бишъп — да остави този труд да се изплъзне между пръстите й. Той тръгна с безшумни стъпки из стаите. Ръкописът не беше в банята на вещицата, нито в спалнята й. Промъкна се тихо покрай дивана, на който тя спеше.

Клепачите й потрепваха, сякаш гледаше филм, който само тя виждаше. Едната й ръка бе стисната в юмрук и от време на време краката й помръдваха. Лицето й обаче бе умиротворено и напълно незасегнато от тревогите на другите части на тялото й.

Нещо не беше наред. Усети го от първия миг, в който видя Бишъп в библиотеката. Матю скръсти ръце и се загледа в нея, но пак не успя да установи какво. От тази вещица не се носеха обичайните миризми на черен бряст, сяра и салвия. Тя крие нещо, помисли си вампирът, нещо повече от изгубения ръкопис.

Матю се извърна и потърси масата, която Даяна използваше вместо бюро. Лесно я откри, бе затрупана с книги и хвърчащи листове. Това беше най-вероятното място, на което можеше да се намира откраднатият документ. Направи крачка натам, но помириса електричество и замръзна.

От тялото на Даяна Бишъп се излъчваше светлина — обвиваше я като хало и сякаш се процеждаше през порите й. Беше много светлосиня, почти бяла и отначало за няколко секунди я обгръщаше като пелена. Изведнъж от нея сякаш избухнаха искри. Матю поклати глава. От векове не бе виждал такова сияние от вещица.

Но имаше други, по-спешни задачи и затова продължи да търси ръкописа. Прерови набързо нещата на работната й маса. Прокара изнервено пръсти през косата си. Мирисът на вещицата се носеше из цялото жилище и го разсейваше. Матю обърна отново очи към дивана. Бишъп пак бе започнала да се върти и сви колене към гърдите си. Светлината отново изригна от нея, заискри за миг и угасна.

Матю се намръщи на несъответствието между чутото предната вечер и това, което сега виждаше със собствените си очи. Две вещици клюкарстваха за Ашмол и за посестримата им, която го бе поръчала. Едната предположи, че американската историчка не е използвала магическата си сила. Но той видя какво направи в Бодлианската библиотека, а сега наблюдаваше как вещерските й способности буквално бликат от нея. Подозираше я, че използва магия и в научната си работа. Много от мъжете, за които пишеше, бяха негови приятели — Корнелиус Дребел, Андреас Либавиус, Исак Нютон. Беше схванала идеално поривите и страстите им. Как би могла съвременна жена да разбере мъже, живели преди толкова години, ако не използва магия? Хрумна му още един въпрос — дали би могла да проникне и в неговото съзнание с такава безпогрешна точност?