Аз, вещицата

Часовниците удариха три и го стреснаха. Гърлото му беше пресъхнало. Усети се, че стои неподвижен от часове и наблюдава как вещицата сънува, а магическите й сили ту прииждат, ту се оттеглят. Замисли се за кратко дали да не утоли жаждата си с кръвта й. Една глътка от нея би могла да му подскаже къде се намира липсващият том и да му разкрие тайните на вещицата. Но се въздържа. Искаше просто да намери Ашмол, само това го задържаше край загадъчната Даяна Бишъп.

Ако ръкописът не беше в жилището на вещицата, значи все още се намираше в библиотеката.

Отиде до кухнята, измъкна се през прозореца и се сля с нощта.

4.

Събудих се след четири часа върху завивките си, стиснала телефона. В някакъв момент бях изритала десния си пантоф и кракът ми бе увиснал през ръба на леглото. Погледнах часовника и простенах. Нямаше време за обичайната ми разходка до гората, нито дори за крос.

Съкратих утринния си ритуал, взех душ и изпих чаша горещ чай, докато си сушах косата. Тя беше сламеноруса и напълно неуправляема, не се поддаваше на опитите ми да я среша. Като повечето вещици и аз имах проблем да накарам дългите ми до раменете коси да придобият приличен вид. Сара винеше за това потиснатите магически способности и ме уверяваше, че редовното възползване от дарбата ми ще разреди статичното електричество и ще направи косата ми по-послушна.

Измих си зъбите, надянах чифт джинси, чиста бяла блуза и черно сако. Движенията ми бяха привични, това бе обичайният ми стил, но днес се чувствах някак си некомфортно. Подръпнах сакото, за да видя дали няма да прилепне по-добре, но не биваше да имам такива високи очаквания от евтината дреха.

Погледнах се в огледалото, оттам в мен се взираше лицето на майка ми. Вече не помнех кога започнах толкова много да приличам на нея. Може би по някое време в колежа? Никой не го бе коментирал, докато не се върнах у дома за Деня на благодарността в първи курс. Оттогава това бяха първите думи към мен на всички, които познаваха Ребека Бишъп.

Тази сутрин видях в огледалото, че лицето ми е бледо от недоспиване. Заради това луничките ми — които бях наследила от баща си — изпъкваха тревожно, а тъмните кръгове под очите ми ги правеха да изглеждат по-светли от обичайното. От умора носът ми се бе издължил, а брадичката изпъкваше. Спомних си безупречния професор Клермон и се почудих как ли изглежда той, когато сутрин отвори очи. Може би също толкова идеален колкото и предната вечер, звярът му със звяр, помислих си аз. Смръщих се срещу отражението си.

На вратата се спрях и огледах квартирата си. Нещо ме глождеше — дали не бях забравила за среща или за краен срок? Пропусках нещо важно. Тревогата ме присви под лъжичката за малко, но после се отпуснах. След като си прегледах бележника с ангажиментите и пощата на бюрото, реших, че просто съм гладна, и тръгнах надолу по стълбите. Милите дами в столовата ми предложиха препечена филийка. Помнеха ме от времето, когато си пишех доктората, и продължаваха да ме тъпчат с яйчен крем и ябълков пай винаги, когато им се сторех притеснена.

Докато дъвчех филийката и крачех по паветата на Ню Колидж Лейн, вече започвах да си мисля, че предната вечер е била просто сън. Косата ми полепна по тила, а дъхът ми се виждаше ясно в мразовития въздух. Сутрин Оксфорд беше олицетворение на нормалността — спрели пред кафенетата камиони, мирис на препечено кафе, влажни павета и свежи слънчеви лъчи, които се спускаха косо през мъглата. Не приличаше на място, в което биха се заселили вампири.

Библиотекарят със синьо сако премина през обичайния си ритуал, разгледа внимателно читателската ми карта, сякаш ме виждаше за първи път и аз бях опасен крадец на книги. Най-накрая ми махна да влизам. Извадих от чантата си компютъра, портмонето и записките си, оставих я в нишата до вратата и се отправих по извитите дървени стълби към третия етаж.

Миризмата в библиотеката винаги ми повдигаше духа — онази странна комбинация от дъх на старинен камък, прах, дървеници, хартия и пергаменти. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците на стълбищните площадки, осветяваха летящите във въздуха прашинки и хвърляха отблясъци по древните стени. Грееха и върху смачканите листове с разписанията на лекциите за последния семестър. Скоро щяха да бъдат поставени и новите обяви, само след дни портите щяха да се отворят и през тях да нахлуят талази студенти, които да нарушат спокойствието на града.

Тананиках си тихичко, кимнах на бюстовете на Томас Бодли и крал Чарлз I от двете страни на входа към „Херцог Хъмфри“ и бутнах летящите врати, зад които се намираше гишето за поръчки.

— Днес трябва да го настаним в „Селдън Енд“ — каза главният библиотекар с леко раздразнение.

Библиотеката бе отворена само от няколко минути, но господин Джонсън и неговите подчинени бяха вече на линия. Бях виждала подобно притеснение само когато очакваха много видни учени.

— Вече даде поръчките си и чака. — Непознатата библиотекарка от вчера се намръщи срещу мен и оправи купчината книги в ръцете си.

— И тези са за него. Поръча ги от читалнята на новата Бодлианска библиотека.