Аз, вещицата

— Извинението ти се приема, Мат — отвърна Хамиш, доближил лъжицата до устата си. — Но не можеш да си представиш колко е трудно да се приемеш, ако си демон или вещица. При вампирите е ясно и необратимо. Първо не си вампир, после си. Няма въпроси и място за съмнения. Докато ние трябва да чакаме, да се наблюдаваме и да се чудим. И заради това ни е двойно по-трудно да приемем вампирското ви превъзходство.

Матю въртеше дръжката на лъжицата с пръсти.

— Вещиците знаят, че са вещици. Не са изобщо като демоните — възрази той смръщен.

Хамиш остави лъжицата си и си доля вино.

— Много добре знаеш, че ако някой от родителите ти е вещица или вещер, това не е гаранция. Можеш да се окажеш съвсем обикновен човек. Или пък да си запалиш люлката. Няма как да знаеш дали, когато или как ще се прояви силата ти. — За разлика от Матю, Хамиш имаше приятелка вещица. Джанин му беше фризьорка и откакто се занимаваше с косата му, тя никога не бе изглеждала по-добре. Правеше лосион за кожа по собствена рецепта, който бе чудодеен. Той подозираше, че използва магия при приготвянето му.

— Но не е пълна изненада — настоя Матю, загреба супа и духна към лъжицата, за да я охлади. — Даяна има зад гърба си векове фамилна история, на която да разчита. Това не е нещо, което й се е случило в тийнейджърските години.

— А аз нямах време да се осъзная — каза Хамиш, като си спомни собственото си съзряване като демон отпреди години.

Когато беше на дванайсет, животът му се преобърна за един следобед. В една дълга шотландска есен осъзна, че е много по-умен от учителите си. Повечето деца на дванайсет подозират, че е така, но Хамиш го знаеше със сигурност и това го разстройваше. Започна да се преструва, че е болен, за да не ходи на училище, а когато това престана да му помага, взе да си пише домашните възможно най-бързо и заряза всякакви преструвки, че е нормален. Директорът се видя в чудо и поиска университетски преподаватели по математика да преценят невероятните до тревожност способности на момчето да решава за минути задачи, които мъчеха съучениците му със седмици, а понякога дори и по-дълго.

Джак Уотсън, млад демон от Глазгоуския университет, мъж с червена коса и ясни сини очи, хвърли само един поглед на Хамиш Осборн и веднага се досети какъв е. Подложи го на формална проверка, която — както всички очакваха — официално доказа, че Хамиш е математически гений, чийто ум не се вмества в стандартните параметри. Уотсън го покани да посещава лекции в университета. Също така обясни на директора, че ако детето продължи да учи в нормален клас, ще се превърне в пироман или нещо също толкова разрушително.

После Уотсън посети скромния дом на семейство Осборн и разказа на изумените родители как е устроен светът и какви видове същества има в него. Пърси Осборн бе получил здраво презвитерианско възпитание и отначало се съпротивляваше на идеята за съжителство със свръхестествени същества, но жена му го засече, че от малък вярва във вещици, защо тогава да няма и вампири и демони? Хамиш плака от облекчение, вече не се чувстваше напълно сам. Майка му го прегърна силно и му каза, че винаги е знаела, че е специален.

Докато Уотсън още седеше край електрическата им печка и пиеше чай със съпруга и сина й, Джесика Осборн реши да се възползва от възможността и да спомене и други аспекти от живота на Хамиш, които биха го накарали да се чувства различен. Почерпи сина си с шоколадови бисквити и каза, че е наясно, че той няма да се ожени за съседското момиче, което бе лудо по него. Защото Хамиш се чувстваше привлечен от по-големия й брат, як младеж на петнайсет, който можеше да рита футболна топка по-далеч от всички други момчета в махалата. Нито Пърси, нито Джак бяха учудени или разстроени от това разкритие.

— Все пак — изтъкна Матю след като опита за първи път вече поизстиналата супа — семейството на Даяна е очаквало тя да стане вещица и тя е станала, независимо дали използва дарбата си или не.

— Според мен това е също толкова лошо, колкото да растеш сред обикновени хора, които си нямат понятие какво става. Можеш ли да си представиш как я притискат? Да не говорим за ужасното усещане, че животът ти не ти принадлежи. — Хамиш потръпна. — Предпочитам невежеството.

— Как се почувства — започна колебливо Матю — първия ден, когато се събуди и вече знаеше, че си демон? — Вампирът по принцип не задаваше толкова лични въпроси.

— Като прероден — отвърна Хамиш. — Също толкова силно е, като да се събудиш жаден за кръв и да осъзнаеш, че чуваш как расте тревата. Всичко изглеждаше различно. Възприемах всичко по различен начин. През повечето време се хилех като глупак, а после плачех в стаята си. Но мисля, че не го повярвах — имам предвид изцяло — докато ти не ме вкара в болницата.