Аз, вещицата

Първият подарък за рожден ден, който Матю направи на Хамиш, след като се сприятелиха, включваше бутилка „Круг“ и разходка до „Джон Радклиф“. Там го подложи на ядрено-магнитен резонанс, като през цялото време му задаваше въпроси. След това сравниха резултатите с тези на виден мозъчен хирург от болницата, докато пиеха шампанско, а демонът още беше по нощница. Хамиш накара Матю да му показва снимките много пъти, впечатлен как мозъкът му светва като неонова реклама, когато отговаря на прости въпроси. Това и досега беше един от най-хубавите му подаръци за рожден ден.

— Доколкото разбирам от думите ти, Даяна е там, където бях аз преди ядрено-магнитния резонанс — отбеляза Хамиш. — Знае, че е вещица, но все още й се струва, че живее в лъжа.

— Тя наистина живее в лъжа — изхриптя Матю, преди да глътне нова лъжица супа. — Даяна се прави на обикновен човек.

— Не ти ли е интересно защо? И което е по-важно — можеш ли да общуваш с такова същество? Ти не обичаш лъжите.

Матю се замисли, но не отговори.

— И още нещо — продължи Хамиш. — За човек, който ненавижда лъжите, имаш прекалено много тайни. Ако по каквато и да е причина се нуждаеш от тази вещица, ще трябва да спечелиш доверието й. А единственият начин да го направиш е да й кажеш неща, които не би искал тя да знае. Тя е събудила закрилническите ти инстинкти и сега ще трябва да се бориш с тях.

Докато Матю обмисляше ситуацията, Хамиш обърна разговора към последните събития в Ситито и правителството. Вампирът се успокои още повече, улисан в сложните интриги в политиката и финансите.

— Предполагам, че си чул за убийствата в Уестминстър — вметна Хамиш, когато видя, че Матю се отпусна напълно.

— Да. Някой трябва да ги спре.

— Ти? — попита Хамиш.

— Не е моя работа. Все още.

Хамиш знаеше, че приятелят му има своя теория за убийствата, която бе свързана с научните му изследвания.

— Все още ли мислиш, че убийствата са знак за изчезването на вампирите?

— Да — потвърди Матю.

Беше убеден, че свръхестествените същества бавно вървят към гибел. Хамиш отначало отрече хипотезата на приятеля си, но вече започваше да мисли, че може и да е вярна.

Подхванаха по-ведри теми и след вечеря се качиха на горния етаж. Демонът бе разделил една от многото приемни на хижата на всекидневна и спалня. В дневната имаше голяма стара дъска за шах с изящни фигури от абанос и слонова кост, които би трябвало да са в музей под защитно стъкло, а не в проветрива ловна хижа. Също като ядрено-магнитния резонанс и те бяха подарък от Матю.

Приятелството им бе укрепнало през годините благодарение на много дълги вечери като тази. Веднъж вампирът започна да разказва на Хамиш преживяванията си от миналото. Сега вече Хамиш знаеше почти всичко за Матю Клермон, а и той бе единственото същество, което не се боеше от мощния му демоничен интелект.

По традиция Хамиш седна зад черните фигури.

— Довършихме ли последната си партия? — попита Матю, като се престори, че подредената дъска го е изненадала.

— Да. Ти победи — отвърна кратко Хамиш и си спечели една от редките широки усмивки от приятеля си.

Двамата започнаха да движат фигурите. Матю не бързаше, а Хамиш беше трескав и решителен, когато дойдеше неговият ред. Чуваше се само пукането на огъня и тиктакането на часовника.

След час Хамиш пристъпи към последния етап от своя план.

— Имам въпрос. — Произнесе го внимателно, наблюдавайки поредния ход на приятеля си. — Дали искаш вещицата заради самата нея, или заради властта, която има над ръкописа?

— Не искам силата й! — изригна Матю и направи грешен ход с коня си, от който Хамиш веднага се възползва. Наведе глава и заприлича повече отвсякога на ренесансов ангел, задълбочен в някаква райска мистерия. — Господи, и аз не знам какво искам.

Хамиш стоеше неподвижен, доколкото му бе възможно.

— Мисля, че знаеш, Матю.

Матю премести пешка без да отговори.

— Останалите същества в Оксфорд — продължи Хамиш — скоро ще разберат, ако вече не са разбрали, че се интересуваш не само от старинната книга. Каква е крайната ти цел?

— Не знам — прошепна вампирът.

— Любов? Да пиеш от кръвта й? Да я накараш да те харесва?

Матю изръмжа.

— Впечатляващо — подхвърли отегчено Хамиш.

— Има много неща, което не разбирам в тази история, Хамиш, но за три съм сигурен — подчерта Матю и взе чашата с вино от пода. — Няма да се поддам на жаждата за кръвта й. Не искам да контролирам силата й. И със сигурност не желая да я направя вампир. — И потръпна от мисълта.

— Значи остава любовта. Е, получи отговора, който търсеше. Наистина знаеш какво искаш.

Матю отпи от виното.

— Искам нещо, което не бива, и жадувам за някого, когото не мога да имам.

— Нали не се боиш, че ще я нараниш? — попита внимателно Хамиш. — И преди си имал връзки с топлокръвни жени, но никога не си ги наранявал.

Тежката кристална чаша на Матю се счупи на две. Падна на пода и червеното вино се разля по килима. Хамиш видя парченца кристал между палеца и показалеца на приятеля си.

— О, Мат. Защо не ми каза? — Овладя изражението си, не искаше шокът му да си личи.