Без дом

През пътуванията си из Франция — няколко години с Виталис и последните няколко месеца с Матиа, обиколих много местности, но не срещнах нито една така интересна като тази, където се намирахме сега: грамадни гори, хубави ливади, канари, хълмове, пещери, пенливи водопади, тихи езера, а сред тясната долина, оградена със стръмни ридове, лъкатушеше каналът. Величествена гледка! Носеше се само ромонът на водите, песента на птиците и жалбата на вятъра в грамадните дървета. Наистина преди няколко години намирах, че долината на Ниевр е прекрасна. Не бих искал да вярвате безусловно на всичките ми думи. Искам да кажа, че навсякъде, където съм се разхождал с Лиза, където сме играли заедно, местността е била за мене по-красива и по-прелестна от други, по-живописни може би. Видях този край с Лиза и пазя за него радостен спомен. Вечер сядахме пред къщата, когато не беше много влажно, или край огнището, паднеше ли гъста мъгла, и за най-голямо удоволствие на Лиза й свирех на арфа. Матиа също свиреше на цигулка или корнет, но Лиза предпочиташе арфата и аз се гордеех много с това. Когато наближеше време да си лягаме и трябваше да се разделим, Лиза ме молеше да й изпея своята неаполитанска песен и аз изпълнявах молбата й.

Въпреки всичко трябваше да се разделя с Лиза и с хубавата местност и да тръгна отново на път. Но не бях много тъжен. Толкова често лелеях своите мечти за богатство, че бях започнал да вярвам не че някой ден ще стана богат, а че вече съм богат и че стига да пожелая нещо, ще мога да го осъществя в близко, много близко бъдеще, почти веднага.

Последните ми думи към Лиза — не казани, разбира се, а изразени думи — ще изяснят по-добре и от най-дълги обяснения колко искрен бях в своето заблуждение.

— Ще дойда да те взема с кола с четири коня — казах й аз.

И тя така ми повярва, че махна с ръка, сякаш шибаше коне. Навярно виждаше колата, както и аз я виждах.

Но преди да изминем с кола пътя от Париж до Дрьози, трябваше да отидем пеш от Дрьози до Париж и ако не беше Матиа, единствената ми грижа щеше да бъде да изминавам колкото се може повече път, като се задоволявам само с най-необходимото за всекидневната храна. За какво ли да продължаваме да работим! Нямахме да купуваме нито крава, нито кукла и ни стигаше да имаме всеки ден хляб — на родителите ми нямаше да им трябват моите пари. Но Матиа не се трогваше от доводите, които му давах, за да оправдая мнението си.

— Да спечелим колкото можем повече — казваше ми той и ме принуждаваше да взема арфата. — Кой знае дали ще намерим веднага Барберен?

— Ако не го намерим по обед, ще го намерим в два часа. Улица „Муфтар“ не е толкова дълга.

— Ами ако не живее вече на улица „Муфтар“?

— Ще отидем, където живее.

— Ами ако се е върнал в Шаванон? Ще трябва да му пишем, да чакаме отговор. А през това време с какво ще живеем, ако джобовете ни са празни? Наистина човек би си помислил, че не познаваш никак Париж. Забрави ли каменоломната в Жантии?

— Не.

— Е добре, и аз още не съм забравил стената на черквата „Сен Медар“, на която се бях опрял, за да не падна, когато умирах от глад. Не искам да гладувам в Париж.

— Ще вечеряме по-добре, когато намерим родителите ми.

— Когато съм обядвал добре, мога и да не вечерям. Но когато не съм нито обядвал, нито вечерял, не се чувствувам добре и никак не ми е приятно. Тъй че да работим, сякаш ще трябва да купуваме крава за родителите ти.

Съветът беше напълно разумен. Но, да си призная, не пеех вече, както пеех, когато трябваше да спечелим пари за кравата на мама Барберен или за куклата на Лиза.

— Много ленив ще станеш, когато забогатееш! — казваше Матиа.

От Корбей тръгнахме по същия път, по който вървяхме преди шест месеца, когато напуснахме Париж, за да отидем в Шаванон, и преди да стигнем Вилжуиф, влязохме в чифлика, където нашата трупа даде първия си концерт на сватбата. Младоженците ни познаха и ни накараха да им посвирим, та пак да поиграят. Дадоха ни да вечеряме и ни оставиха да преспим.