Без дом

Зави ми се свят. Стори ми се, че тенджерите играеха по печките.

— Къде мога да го намеря? — попитах аз.

— Не каза къде отива.

По лицето ми навярно е било изписано така ясно и трогателно моето огорчение, че един от мъжете, които ядяха на една маса край печката, ме заговори.

— Защо ти е Барберен? — попита ме тон.

Не можех да му отговоря откровено и да му разкажа миналото си.

— Идвам от село, от неговото село, от Шаванш, и му нося вести от жена му. Каза ми, че ще ги намеря тук.

— Ако знаете къде е Барберен — обади се гостилничарят, като се обърна към този, който ме заговори, — можете да кажете на това момче, то навярно не му мисли злото. Нали така, момче?

— О, да, господине!

Надеждата ми се възвърна.

— Барберен трябва да живее сега в хотел „Кантал“ на пасаж „Аустерлиц“. Там беше преди три седмици.

Поблагодарих и излязох. Но преди да отида на пасаж „Аустерлиц“, който мислех, че се намира на края на моста „Аустерлиц“, исках да науча нещо за Гарафоли и да го съобщя на Матиа.

Бях съвсем близо до улица „Лурсин“. Трябваше да направя само няколко крачки, за да намеря къщата, където бях ходил с Виталис. Както в деня, в който отидохме за първи път, някакво старче, същото старче, окачваше парцали по зеленикавата стена на двора, сякаш беше правило само това, откакто го бях видял тогава.

— Господин Гарофоли върна ли се? — попитах го аз.

Старчето ме погледна и започна да кашля, без да отговори. Реших, че трябва да му дам да разбере, че зная къде се намира Гарофоли, иначе нямаше да изкопча нищо от тоя стар вехтошар.

— Още ли е там? — попитах аз самоуверено. — Трябва да му е дотегнало.

— Възможно е, но времето все пак тече.

— За него може би тече по-бавно, отколкото за нас.

Старчето понечи да се засмее на тая шега, но го задави страшна кашлица.

— Знаете ли кога ще се върне? — попитах го аз, когато кашлицата му премина.

— След три месеца.

Гарофоли щеше да лежи още три месеца в затвора, значи Матиа можеше да бъде спокоен, защото за три месеца родителите ми щяха да намерят прекрасно начин да попречат на страшния падроне да предприеме каквото и да било срещу племенника си.

При Шопине преживях за миг жестоко вълнение, но сега надеждата ми се възвърна. Щях да намеря Барберен в хотел „Кантал“.

Без да се бавя повече, тръгнах към пасаж „Аустерлиц“, изпълнен с радост и надежда, и под влияние на тия чувства навярно съм бил напълно готов да простя на Барберен.

Най-сетне той не беше може би толкова лош, колкото изглеждаше — без него навярно щях да умра от глад и студ на „Авеню дьо Бретьой“. Вярно, че ме беше отнел от мама Барберен, за да ме продаде на Виталис, но той не ме познаваше и не можеше да обича дете, което не беше виждал, и после, подтикван бе от нуждата, която много често е лош съветник. Сега ме търсеше, грижеше се за мене и ако намерех родителите си, щях да дължа това на него. Той не заслужаваше отвращението, което хранех към него от деня, в който напуснах Шаванон, воден от Виталис. И на него трябваше да бъда благодарен, ако не от обич и нежност както към мама Барберен, то поне от чувство на справедливост.

През Ботаническата градина от улица „Лурсин“ до пасаж „Аустерлиц“ не е далеч. Скоро стигнах пред хотел „Кантал“, който носеше само името хотел, а в действителност беше къща с жалки мебелирани стаи. Държеше го стара, полуглуха жена, главата на която се тресеше.

Като й зададох постоянния си въпрос, тя сви ръка на тръба, приближи я към ухото си и ме помоли да повторя каквото съм я попитал.

— Малко недочувам — каза тя тихо.

— Искам да видя Барберен, Барберен от Шаванон. Той живее при вас, нали?

Без да ми отговори, тя дигна ръце нагоре така неочаквано, че котката, която спеше на скута й, скочи уплашена на земята.

— Уви! Уви! — каза тя. После ме погледна, като затресе още по-силно глава.

— Да не сте вие момчето? — попита тя.

— Кое момче?

— Момчето, което той търсеше.

Което той търсеше! Сърцето ми се сви, като чух тия думи.

— Барберен! — извиках аз.

— Покойният! Покойният Барберен трябва да кажете.

Опрях се на арфата си.

— Починал ли е? — извиках аз достатъчно високо, за да може да ме чуе, но с глас, пресипнал от вълнение.

— Преди осем дена в болницата „Сент Антоан“.

Бях потресен. Барберен умрял! Ами семейството ми? Как ще намеря сега семейството си? Къде да го търся?

— Значи вие сте момчето, което той търсеше, за да го върне на богатото му семейство? — продължи старата жена.

Надеждата ми се възвърна, аз се вкопчих в тия думи.

— Вие знаете ли?… — попитах аз.

— Зная това, което той, горкият, разказваше: че намерил и отгледал някакво дете, че сега семейството, което загубило навремето това дете, искало да си го прибере и той дошъл в Париж да го търси.

— Ами семейството? — попитах аз задъхан. — Семейството?

— Значи вие сте момчето, нали? Ах, вие сте! Вие сте!

И като тресеше глава, ме загледа втренчено в лицето. Но аз прекъснах наблюдението й.

— Моля ви, госпожо, кажете ми, какво знаете?

— Но аз не зная нищо друго освен това, което ви разказах, момчето ми, искам да кажа, млади господине.