Без дом

Като си мислех така, натъжен, с подути от плач очи, в своето самотно кътче под зелено дърво, което ме закриваше със сянката си, някакъв господин с една жена и с дете, което возеше след тях количка, седнаха на една пейка срещу мене. Тогава повикаха детето, което заряза количката си и се затича към тях с протегнати ръчички. Бащата го прегърна, целуна го по косичката със звучни целувки и го подаде на майката, която на свой ред го целуна няколко пъти на същото място и по същия начин, а детето се заливаше от смях и тупкаше страните на своите родители с пълничките си пухкави ръчички.

Тогава, като видях щастието на родителите и радостта на детето, сълзи бликнаха неволно от очите ми. Не бях целуван така. Сега можех ли да се надявам, че ще ме целуват някога? Хрумна ми една мисъл — взех арфата и тихичко засвирих валс за детето, което отмерваше с крачетата си такта. Господинът дойде при мене и ми подаде дребна сребърна монета, но аз учтиво му отказах.

— Не, господине, моля ви, позволете ми да се порадвам, че съм доставил удоволствие на вашето детенце, което е толкова хубаво.

Тогава той ме изгледа внимателно. Но в същия миг дойде пазач, който въпреки възмущението на господина ми заповяда строго да се махна веднага, ако не искам да бъда задържан, задето съм свирил в градината.

Метнах арфата на рамо и си тръгнах, като извръщах често глава, за да погледна господина и жената, които продължаваха да ме гледат умилени. Рано беше още за срещата ми с Матиа на „Архиерейския мост“ — тръгнах да се скитам по кейовете и гледах реката.

Мръкна. Запалиха фенерите със светилен газ. Тогава тръгнах към черквата „Света Богородица“ — двете й кули се открояваха черни на пурпурния залез. На гърба на черквата намерих пейка и седнах, което ми беше приятно, тъй като краката ми бяха отмалели, сякаш бях бъхтил много дълъг път, и потънах отново в тъжните си мисли. Никога не бях се чувствувал толкова потиснат и уморен. В мен и около мен всичко беше мрачно. В тоя грамаден Париж, пълен със светлина и оживление, се чувствувах по-самотен, отколкото сред полята и горите.

Хората, които минаваха край мене, се обръщаха понякога да ме изгледат, но какво ме засягаше тяхното любопитство или съчувствие? Не разчитах аз на внимание от страна на равнодушните.

Единственото ми развлечение беше да броя ударите на часовниците, които биеха наоколо. Пресмятах още колко време трябва да чакам Матиа, за да почерпя сили и смелост от неговото приятелство. Каква утеха беше за мене мисълта, че скоро ще видя неговите добри, толкова кротки и весели очи!

Малко преди седем часа чух весел лай. Почти веднага нещо бяло се зададе в мрака и тръгна към мене. Докато се опомня, Капи скочи на коленете ми и започна да ми лиже ръцете. Прегърнах го и го целунах по муцуната. Матиа скоро се зададе.

— Е? — викна той отдалече.

— Барберен е умрял.

Той се затича, за да стигне по-бързо при мене. Разказах му набързо какво бях направил и какво научих. Тогава той се натъжи, от което ми стана мило на сърцето — почувствувах, че ако се боеше за себе си, че семейството ми може да ни раздели, искрено желаеше за мене да намеря родителите си.

С добри и нежни думи се опита да ме утеши и най-вече да ме убеди, че не бива да се отчайвам.

— Родителите ти са открили Барберен и ще се разтревожат, като не получат известия от него. Ще го потърсят, за да видят какво е станало с него, и ще дойдат, разбира се, в хотел „Кантал“. Да отидем в хотел „Кантал“. Ще загубим само няколко дена, това е всичко.

Така ми беше казала и старата жена, главата на която трепереше, но от устата на Матиа тия думи добиха за мене съвсем друго значение. Ясно беше, че ще трябва само да почакам малко. Колко глупав съм бил да скърбя и да се отчайвам! Тогава, като се почувствувах малко по-спокоен, разказах на Матиа какво бях научил за Гарофоли.

— Още три месеца! — възкликна той.

И започна да играе и пее сред улицата. После изведнъж се спря и дойде при мене.

— Каква разлика между семейство и семейство! Ето ти скърбиш, че си загубил своето семейство, а аз пея, че съм загубил моето.

— Един вуйчо, и то вуйчо като Гарофоли, не е семейство. Щеше ли да играеш, ако беше загубил сестра си Кристина?

— О, не говори така!

— Виждаш ли?

По кейовете стигнахме пасаж „Аустерлиц“ и понеже очите ми не бяха вече премрежени от вълнение, имах възможност да видя колко красива е Сена вечер, осветена от пълната луна, която пръскаше тук-таме искри върху водите й, блестящи като грамадно, подвижно огледало.

Хотел „Кантал“ беше може би почтена къща, но не беше хубава къща и когато попаднахме с димяща свещичка в една стаичка под покрива, която беше толкова тясна, че единият от нас трябваше да седи на леглото, ако другият искаше да стои прав, неволно ми мина през ума, че не в такава стая се бях надявал да спя. А жълтеникавите чаршафи колко малко приличаха на хубавите пелени, за които мама Барберен толкова много ми беше говорила!

И хлябът, намазан с чернодробен пастет, с който вечеряхме, не приличаше никак на хубавото угощение, което си представях, че ще мога да предложа на Матиа.