Без дом

— Как ако си англичанин? Та това е положително. Ако родителите ти бяха французи, по никой начин не биха възложили на английски адвокати да търсят във Франция детето, което са изгубили, нали така? Понеже ти си англичанин, трябва да заминем за Англия. Това е най-добрият начин да се добереш до родителите си.

— Ами ако пиша на тези адвокати?

— Защо ти е? По-добре ще се разберете лично, отколкото с писмо. Когато пристигнахме в Париж, имахме седемнадесет франка. След това събрахме един ден четиринадесет франка, после единадесет, после девет — това прави петдесет и един франк — похарчили сме осем. Остават ни значи четиридесет и три франка, а те са ни предостатъчни, за да стигнем в Лондон. Ще се качим в Булон на параход, който заминава за Лондон, а това не струва скъпо.

— Ти бил ли си в Лондон?

— Много добре знаеш, че не съм бил. Но в цирк „Гасо“ имаше двама клоуни — англичани. Те ми говореха често за Лондон и ме научиха много английски думи, за да можем да разговаряме, без мама Гасо, която беше любопитна като кукумявка, да разбере какво си приказваме. Ние й дърдорехме разни английски глупости право в лицето, без тя да може да ни се скара! Аз ще те развеждам в Лондон.

— И аз учих английски с Виталис.

— Да, но за три години трябва да си го забравил, а аз още го помня, ще видиш. И после, не искам да дойда с тебе в Лондон само защото бих могъл да ти бъда полезен, а да си призная откровено, има и друга причина.

— Каква е тя?

— Ако родителите ти дойдат да те приберат в Париж, те могат спокойно да не ме вземат с тебе, докато ако аз съм в Англия, едва ли ще ме върнат обратно.

Такова предположение ми изглеждаше обидно за моите родители, но в края на краищата можеше пък да излезе разумно. Стига да имаше само една-едничка вероятност то да се осъществи, тази единствена вероятност беше достатъчна да се съглася да замина веднага с Матиа за Лондон.

— Да заминем — казах му аз.

— Съгласен си, нали?

След две минути раниците ни бяха на гърба и слязохме долу, готови за път. Като ни видя така приготвени, съдържателката на хотела започна да вика:

— Младият господин — господинът бях аз — няма ли да чака родителите си? Това ще бъде по-разумно. И после, родителите ще видят как добре е бил гледан младият господин.

Но нейното красноречие не можеше да ме задържи. След като й платих за нощуването, се отправих към улицата, където Матиа и Капи ме чакаха.

— А адресът ви? — извика старата жена.

И наистина разумно беше може би да оставя адреса си. Записах го в книгата й.

— В Лондон! — извика тя. — Две деца заминават за Лондон! Такъв дълъг път! По море!…

Преди да тръгнем за Булон, трябваше да се сбогуваме с татко Акен.

Но раздялата не беше тъжна. Бащата се зарадва, като научи, че скоро ще намеря семейството си, а на мене ми беше приятно да му кажа и повторя, че скоро ще се върна с родителите си, за да му благодаря.

— Довиждане, момчето ми, и добър успех! Ако не се върнеш така скоро, както предполагаш, пиши ми.

— Ще се върна.

Тоя ден вървяхме, без да спираме, до Моасел, където преспахме в един чифлик, тъй като трябваше да пестим парите си за парахода. Матиа беше казал, че не струва скъпо, но колко ли можеше да струва?

По пътя Матиа ме учеше английски думи, тъй като един въпрос много ме тревожеше и не ми позволяваше да се отдам на радостта си — родителите ми знаят ли френски или италиански? Как ще се разбираме, ако говорят само английски? Това ще бъде голяма пречка! Какво бих казал на братята и сестрите си, ако имах братя и сестри? Нямаше ли да бъда чужденец в техните очи, докато не мога да разговарям с тях? Като ей мислех за своето завръщане в бащината къща — а след като напуснах Шаванон, често си рисувах тая картина, — никога не бях си представял, че ще мога да бъда така скован в своя устрем. Навярно ще ми трябва много време, да науча английски, който ми изглеждаше труден език.

Вървяхме осем дни от Париж до Булон, защото се спирахме по малко в големите градове по пътя ни — Бове, Абвил, Монтрьой сюр Мер — и давахме по някое и друго представление, за да увеличим състоянието си.

Когато стигнахме в Булон, имахме още тридесет и два франка в кесията си, с други думи, много повече, отколкото ни бяха необходими, за да платим за парахода.

Понеже Матиа никога не беше виждал море, първата ни разходка бе на вълнолома. Той стоя няколко минути с поглед, зареян далеч в мъглите на хоризонта, после цъкна с език и заяви, че е грозно, тъжно и мръсно.

Завърза се спор между нас, защото много често бяхме разговаряли за морето и аз винаги му казвах, че то е най-хубавото нещо, което може да се види.

Държах на мнението си.

— Може би имаш право, когато морето е синьо, както казваш, че си го виждал в Сет — рече Матиа, — но когато е като това море, цялото жълто и зелено, със сиво небе, отрупано с грамадни черни облаци, то е грозно, много грозно и не ти се иска да плаваш по него.