Без дом

Защо Матиа искаше да спи? Много по-добре щеше да направи, ако се събуди — гледката беше интересна и заслужаваше да се види. Докато нашият параход плаваше нагоре срещу течението на реката, гледката ставаше все по-любопитна и по-хубава. Не беше вече забавно да се следят с поглед само платноходките и параходите, а големите тримачтови кораби, грамадните параходи, които се връщаха от далечни страни, съвсем черни въглищарски кораби, гемии, натоварени със слама или сено, които приличаха на купи, носени от течението, големи червени, бели и черни бъчви, които се въртяха във водата. Забавно беше и това, което ставаше, което се забелязваше на двата бряга, които Сега се очертаваха ясно с всичките си подробности, с кокетно боядисаните къщи, със зелените ливади, с дърветата, които никога не са били подкастряни, а тук-таме се виждаха пристани, вдадени навътре над черната тиня, морски знаци, зеленикави и плъзгави колове.

Седях така дълго с широко отворени очи, без да мисля за нищо — само гледах и се възхищавах.

Но ето че по двата бряга на Темза къщите се трупаха една до друга в дълги червени редици. Стана тъмно. Димът и мъглата се смесваха така, че не можеше да се познае мъглата ли е по-гъста или димът. После вместо дървета или добитък в ливадите изведнъж изникна гора от мачти, сякаш в ливадите имаше кораби.

Не можах да се сдържа повече, спуснах се от наблюдателницата си и отидох да намеря Матиа. Той се беше събудил, морската болест му беше минала, нямаше вече лошо настроение и на драго сърце се качи с мене на сандъците. Той също бе поразен и си търкаше очите. Тук-таме канали от ливадите се вливаха в реката — те също бяха пълни с кораби.

За съжаление мъглата и димът станаха още по-гъсти. Околността се виждаше само от време на време и колкото повече напредвахме, ставаше по-неясна.

Най-после параходът забави хода си, машината спря, въжетата бяха хвърлени на земята — бяхме в Лондон и слязохме на брега сред хора, които ни гледаха, но не ни говореха.

— Сега е време да си послужиш с твоя английски език, драги Матиа.

И Матиа, който не се смущаваше от нищо, се приближи до един дебел човек с червеникава брада и го попита учтиво, с шапка в ръка, къде е пътят за „Грийн скуеър“.

Стори ми се, че Матиа много дълго се обясняваше със своя човек, който няколко пъти го накара да му повтори едни и същи думи. Но не исках да покажа, че се съмнявам в познанията на своя приятел. Най-после той се върна.

— Много е лесно — рече той. — Трябва само да вървим покрай Темза. Ще тръгнем по кейовете.

Но в Лондон няма, или по-право нямаше по това време, кейове — къщите стигаха досам реката. Принудени бяхме да вървим по улици, които ни се струваха успоредни на реката.

Но тия улици бяха много мрачни, много кални, задръстени с каруци, със сандъци, с бали с най-различни стоки и трудно успявахме да се проврем между тия препятствия, които изникваха на всяка крачка. Вързал бях Капи с въже и той вървеше по петите ми. Беше само един часът, а лампите в магазините бяха запалени.

В този си вид Лондон не ни направи такова силно впечатление като Темза.

Продължавахме да вървим напред и от време на време Матиа питаше далече ли е още Линкълн Ин. Предаде ми, че ще трябва да минем под някаква грамадна врата, която щяла да препречи улицата, по която вървяхме. Това ми се видя странно, но не посмях да му кажа, че може би се лъже.

Но той не се беше излъгал и най-после стигнахме една арка, която прекрачваше улицата и имаше две странични вратички — Темпъл Бар. Пак попитахме накъде да вървим и ни казаха да свърнем вдясно. Сега не бяхме вече в голяма оживена и шумна улица — намирахме се в тихи улички, които се преплитаха една в друга, и ни се струваше, че се въртим на едно място, без да напредваме, като в лабиринт.

Изведнъж, тъкмо когато мислехме, че сме се загубили, попаднахме пред малки гробища, пълни с гробове — камъните им бяха черни, сякаш бяха боядисани със сажди или вакса. Това беше „Грийн скуеър“.

Докато Матиа разговаряше с някакъв минувач, аз се спрях и се помъчих да се успокоя — сърцето ми биеше, не можех да дишам вече и треперех. После тръгнах след Матиа и двамата се спряхме пред медна табела, на която пишеше: Грейт и Гели. Матиа посегна да дръпне звънеца, но аз задържах ръката му.

— Какво ти е? — попита ме той. — Колко си бледен!

— Чакай малко да се посъвзема.

Той позвъни и влязохме. Толкова бях развълнуван, че не виждах ясно около себе си. Стори ми се, че се намирахме в някаква кантора и двама или трима души, наведени над маси, пишеха под светлината на няколко газени лампи, които шумно горяха.