Без дом

— Пет, пет — каза водачът ни. И влязохме с него в тоя gin palace. Ясно, сбъркали бяхме, като мислехме, че се намираме в беден квартал. Никога не бях виждал по-разкошно заведение — цялото беше в огледала и позлата. Тезгяхът беше сребърен. Ала хората, които стояха прави пред тоя тезгях или се бяха опрели о стените или бъчвите, бяха дрипави. Някои нямаха обувки и босите им крака, шляпали в калните локви, бяха черни, сякаш намазани с вакса, която още не беше изсъхнала. На тоя хубав сребърен тезгях нашият водач си поръча чаша бяло питие с приятна миризма. След като го изпи на един дъх със същата жажда, с която поглъщаше преди малко мъглата, той поведе разговор с човека с голи до лактите ръце, който му го поднесе. Не беше трудно да се отгатне, че разпитва за пътя, и нямаше нужда да питам Матиа.

Пак тръгнахме подир нашия водач. Сега уличката беше толкова тясна, че въпреки мъглата виждахме къщите и от двете й страни. Въжета бяха опнати във въздуха от една къща до друга и тук-таме по тия въжета висяха долни дрехи и дрипи. Навярно те бяха прострени да съхнат. Къде ли отиваме? Започнах да се тревожа и от време на време Матиа ме поглеждаше, но не ме разпитваше.

От улицата преминахме в уличка, после в двор, после пак в уличка. Къщите бяха по-бедни, отколкото в най-бедното френско селце. Много от тях бяха дъсчени, като плевни или обори, но бяха жилища. По праговете им се виждаха насядали полуоблечени жени и деца.

Когато някоя светлинка ни позволяваше да видим малко по-ясно наоколо, забелязвах, че жените бяха бледи, светлите им като лен коси падаха на раменете им. Децата бяха почти голи — малкото дрешки, които имаха на гърба си, бяха дрипави. В една уличка видяхме свине, които се ровеха в локва, отдето се носеше отвратителна миризма. Нашият водач скоро се спря. Навярно се беше заблудил. Но в същия миг към нас се приближи мъж, облечен в дълъг син редингот и с шапка с лачена каишка. На ръката му имаше черна и бяла нашивка. На колана му висеше калъф. Беше полицай.

Поведе се разговор и скоро пак тръгнахме, предвождани от полицая. Пресичахме улички, дворове, криви улици. Стори ми се, че тук-таме къщите бяха рухнали.

Най-после спряхме в двор с малка локва в средата.

— Red Lion Court — каза полицаят.

Тия думи, които чух да споменават вече няколко пъти, означават „Дворът на червения лъв“ — както ми каза Матиа.

Защо се спираме? Не беше възможно да се намираме в „Бетнал Грийн“. Нима в този двор живеят родителите ми? Но тогава?…

Нямах време да се занимая с тия въпроси, които се въртяха в неспокойния ми ум. Полицаят почука на вратата на нещо като дъсчена плевня и нашият водач му благодари — значи бяхме пристигнали!

Матиа, който продължаваше да ми държи ръката, я стисна и аз стиснах неговата. Разбрахме се. Страхът, който свиваше сърцето ми, свиваше и неговото.

Толкова бях развълнуван, че не помня добре как се отвори вратата, на която полицаят бе почукал. Но от момента, в който влязохме в една обширна стая, осветена от една лампа и огън от каменни въглища, който гореше върху скара, спомените ми са ясни. Пред огъня в сламено кресло, което приличаше на ниша на светец, седеше неподвижен като статуя белобрад старец с черна шапчица на главата. Един срещу друг, но разделени от масата, седяха мъж и жена. Мъжът беше около четиридесетгодишен, облечен в дрехи от сиво кадифе, с умно, но сурово лице. Жената, с пет-шест години по-млада, имаше руси коси, които падаха върху шал на бели и черни квадрати, кръстосан на гърдите й. Очите й бяха безжизнени, а лицето, което навярно е било хубаво, както и нейните лениви движения изразяваха безразличие и равнодушие. В стаята имаше четири деца — две момчета и две момичета, — всичките руси, с ленени коси като майка си. Голямото момче изглеждаше единадесет-дванадесет годишно. По-малкото момиченце беше едва тригодишно и пълзеше по пода.

Видях всичко това само с един поглед, докато нашият водач, чиновникът от Грейт и Гели, още говореше.

Какво казваше? Едва го чувах и не разбирах нищо. Чух само името Дрискол, моето име, както беше казал адвокатът.

Всички очи, дори очите на неподвижния старец, се бяха извърнали към Матиа и към мене. Само малкото момиче разглеждаше Капи.

— Кой от двама ви е Реми? — запита мъжът с дрехите от сиво кадифе.

Пристъпих крачка напред.

— Аз — казах.

— Ела и прегърни баща си, момчето ми.

Като си мислех преди за тоя миг, представях си, че някакъв порив ще ме тласне в прегръдките на моя баща. Не намерих в себе си тоя порив. Но се приближих и целунах баща си.

— А това — каза ми той — са дядо ти, майка ти, братята и сестрите ти.

Отидох най-напред при майка си и я прегърнах. Позволи ми да я целуна, но тя самата не ме целуна — каза ми само две-три думи, които не разбрах.

— Стисни ръката на дядо си, но внимателно — каза баща ми. — Той е парализиран.