Без дом

Аз и Матиа се бяхме сгушили в един кът с Капи в краката ми и като слушах спора им, си казвах, че наистина е много чудно един кочияш да не знае къде се намира такова хубаво място, каквото навярно беше „Бетнал Грийн“ — толкова много зелени квартали ли имаше в Лондон? Това ми изглеждаше доста чудно, тъй като всичко, което бяхме видели досега, ми напомняше по-скоро сажди. Пътувахме доста бързо по широки улици, после по тесни, после по други широки, но не виждахме почти нищо наоколо, така гъста беше мъглата около нас. Започна да става студено и ние дишахме някак мъчно, сякаш щяхме да се задушим. Като казвам ние, става дума за мене и за Матиа, защото нашият водач, напротив, изглежда, се чувствуваше много добре. Във всеки случай той дишаше дълбоко, с отворена уста, като сумтеше, сякаш бързаше да натрупа по-голям запас въздух в дробовете си. После от време на време продължаваше да пука пръстите и да изпъва краката си. Да не е прекарал няколко години, без да се движи и без да диша?

Въпреки трескавото вълнение при мисълта, че след няколко мига, след няколко секунди може би ще прегърна родителите си — баща, майка, братя, сестри, — изпитвах голямо желание да разгледам града, през който минавахме. Нали беше мой град, моя родина?

Но напразно се взирах, не виждах нищо, или почти нищо, като изключим червените светлини на газените фенери, които мъждееха в мъглата като в гъст облак дим. Едва съзирахме фенерите на колите, които срещахме, и от време на време трябваше да спираме изведнъж, за да не блъснем или да не смажем хората, които задръстваха улиците.

Продължавахме да пътуваме. Отдавна бяхме излезли от Грейт и Гели. Това затвърдяваше в мене мисълта, че родителите ми живеят извън града. Навярно скоро щяхме да напуснем тесните улици и да препуснем из полето.

Аз и Матиа се държахме за ръка и мисълта, че ще намеря родителите си, ме караше да му стискам ръката. Чувствувах нужда да му кажа, че сега съм негов приятел повече от всеки друг път и завинаги. Но вместо да излезем на полето, навлизахме в по-тесни улички и чувахме свирките на локомотива.

Тогава помолих Матиа да запита водача ни няма ли да стигнем най-после при родителите ми. Отговорът на Матиа бе отчайващ — той твърдеше, че чиновникът на Грейт и Гели казал, че никога не бил идвал в тоя разбойнически квартал. Матиа навярно се лъжеше, не е разбрал отговора. Но той настояваше, че thieves, английската дума, която чиновникът употребил, означавала на френски разбойници, уверен бил в това. Отначало се отчаях, после си казах, че чиновникът се бои от разбойници тъкмо защото ще навлезем в полето и че думата грийн, която се намира след Бетнал, се отнася за дървета и ливади. Споделих тая мисъл с Матиа и двамата се смяхме много над страха на чиновника. Колко глупави са хората, които не са излизали от градовете!

Но нищо не показваше, че наближаваме полето — нима Англия беше само един град от камъни и кал, който се нарича Лондон? Тая кал нахлуваше и в колата ни и покриваше и нас самите с черни пръски. Отдавна около нас вече се носеше неприятна миризма. Всичко това показваше, че се намираме в някакъв лош квартал, навярно последния, преди да навлезем в ливадите на „Бетнал Грийн“. Струваше ми се, че се въртим на едно и също място и от време на време нашият кочияш забавяше хода, сякаш не знаеше вече къде се намира. Най-после той спря изведнъж и прозорчето се отвори.

Тогава започна разговор или по-право спор. Матиа ми каза, че му се струва, че нашият кочияш не иска да кара по-нататък, тъй като не знае пътя. Той искал обяснения от чиновника на Грейт и Гели, а чиновникът продължавал да отговаря, че никога не е идвал в тоя разбойнически квартал. Чух думата thieves. Сигурно тук не е „Бетнал Грийн“. Какво ли ще стане? Спорът през прозорчето продължаваше и кочияшът и чиновникът, еднакво ядосани, си разменяха реплики през този отвор.

Най-после чиновникът, след като даде пари на кочияша, който мърмореше, слезе от колата и пак ни каза „пет, пет“ — ясно беше, че и ние трябва да слезем. Намирахме се в кална улица, сред мъглата. Един дюкян беше бляскаво осветен и светлината, пречупена от огледалата, от позлатата и от четвъртитите бутилки, се разливаше по улицата, пробила мъглата до ручея. Беше кръчма или както англичаните я наричат, gin palace, където продават хвойнова ракия и всякакви други ракии, добити от зърнени храни или от цвекло.