Без дом

Най-често аз и Матиа бяхме съгласни един с друг — или той приемаше моето мнение, или пък аз споделях неговото. Но тоя път държах на своето и даже заявих, че това зелено море, с мъгливия хоризонт и тежките облаци, които вятърът едва помръдваше, е много по-хубаво от синьото море под синьо небе.

— Говориш така, защото си англичанин — възрази Матиа, — и обичаш това отвратително море, защото принадлежи на твоя роден край.

Параходът за Лондон заминаваше на другия ден в четири часа сутринта. В три часа и половина бяхме на борда и се настанихме колкото се може по-удобно зад куп сандъци, които ни закриляха малко от влажния и студен северен вятър. При светлината на няколко димящи фенера видяхме как товарят парахода: макарите скърцаха, сандъците, които спускаха в трюма, тракаха, а моряците от време на време си подхвърляха по някоя дума с пресипнали гласове. Но целият този шум бе заглушавай от свиренето на парата, която излизаше от машината на малки бели кълба. Звънна камбана, въжетата плеснаха във водата. Тръгнахме на път. На път към моята родина!

Често бях разказвал на Матиа, че няма нищо по-приятно от разходка с кораб — плъзгаш се леко по водата, без да усещаш пътя, който си изминал. Беше наистина прекрасно — като насън.

Като говорех така, мислех за „Лебед“ и за пътуването ни по южния канал. Но морето не прилича ма канал. Едва излязохме от пристанището, и параходът сякаш потъна във водата, после се издигна, после пак потъна и така четири-пет пъти едно след друго, като грамадна люлка. Тогава при тия люшкания парата излизаше от комина с пронизително свирене, после изведнъж всичко утихваше и се чуваха само колелата, които цепеха водата ту от едната, ту от другата страна според това, накъде се наклонява параходът.

— Хубаво плъзгане! — каза ми Матиа.

Нямах какво да му отговоря, защото тогава не знаех какво са пясъчен нанос и подводни скали.

Но това люшкане на парахода наляво и надясно и напред-назад не се дължеше само на пясъка и скалите, а и на самото море, което навътре беше доста бурно.

Изведнъж Матиа, който от доста време не говореше вече, внезапно стана.

— Какво ти е? — попитах го аз.

— Много се люшка и ми е лошо.

— Хванала те е морска болест.

— Дявол да го вземе, така е!

И след малко изтича и се облегна на перилата на парахода. Ах, бедният Матиа, колко много страдаше! Напразно го прегръщах и притисках главата му към гърдите си, нищо не помагаше. Той стенеше, после от време на време ставаше бързо, отиваше, куцук-куцук, да се облегне на перилата на парахода и едва след няколко минути се връщаше и се сгушваше до мен. И всеки път, когато се връщаше, ме заплашваше с юмрук и полушеговито-полугневно казваше:

— Ох, тези англичани нямат сърце.

— Слава богу!

Когато настъпи утрото — бледо, мъгливо и безслънчево утро, — се намирахме срещу високи бели брегове и тук-таме се виждаха неподвижни кораби без платна. Малко по малко люшкането наляво и надясно намаля и нашият параход се плъзна по спокойната водна повърхност почти така леко като по канал. Не бяхме вече в морето и от двете страни в далечината съзирахме, или по-скоро отгатвахме, че се издигат в утринната мъгла, гористи брегове. Навлезли бяхме в Темза.

— Ето ни в Англия — казах аз на Матиа.

Но той не посрещна с радост тая добра вест, а се просна с целия си ръст на палубата. — Остави ме да спя — отвърна той. Не бях боледувал през време на пътуването и не ми се спеше. Нагласих Матиа колкото се може по-удобно, качих се на сандъците и седнах най-горе с Капи в краката ми. Капи понесе храбро пътуването. Кой знае? Капи беше може би стар моряк. Навярно беше видял много свят с Виталис.

Седях високо над реката и виждах цялото й течение от двете страни, нагоре и надолу. Вдясно се простираше широк пясъчен бряг, набразден от пяната с бяла ивица, а вляво сякаш отново се разстилаше морето. Но това беше само заблуда. Синкавите брегове скоро се приближиха, после се очертаха по-ясно, жълти и тинести.

Сред реката се намираше на котва цяла флота кораби — между тях сновяха параходи, влекачи, след които се носеха дълги ивици чер дим. Колко кораби! Колко платна! Никога не ми беше минавало през ума, че една река може да бъде населена, и ако Гарона ме беше изненадала, Темза ме порази. Няколко от тия кораби се готвеха да отплават и сред мачтите им се виждаше как моряци сноват нагоре-надолу по въжените стълби, които отдалеч изглеждаха тънки като паяжина.

Нашият параход оставяше след себе си пенлива бразда сред жълтата вода, където плаваха най-различни останки — дъски, парчета дърва, подути трупове на животни, тапи, треви. От време на време някоя птица с широко разперени криле се спускаше върху тези останки, после веднага се издигаше с пронизителен писък и отлиташе с плячка в човката си.