Без дом

На езика ми беше да му кажа, че моите родители скоро ще го освободят от затвора, но навреме се сетих, че никак не е прилично да се хвалиш предварително с доброто, което имаш намерение да направиш, и само го уверих, че скоро ще бъде свободен, между децата си.

— А докато настъпи това хубаво време — ми каза Матиа, когато бяхме на улицата, — моето мнение е да не стоим със скръстени ръце, а да печелим пари.

— Ако бяхме отделяли по-малко време за печелене на пари, когато пътувахме от Шаванон за Дрьози и от Дрьози за Париж, щяхме да стигнем по-рано в Париж и да сварим Барберен жив.

— Вярно е, и аз самият се упреквам достатъчно много, че съм те забавил. Не бива да ме упрекваш и ти — каза Матиа.

— Това не е упрек, драги Матиа, уверявам те. Без тебе не бих могъл да подаря на Лиза куклата и без тебе сега щяхме да се намираме сред парижките улици, без да имаме едно су за хляб.

— Тогава щом съм имал право, като исках да печелим пари, да постъпим, като че и сега имам право. Впрочем най-доброто, което можем да направим, е да се заловим за работа. Ще се разхождаме, когато имаме на разположение твоята кола, тогава няма да бъде толкова уморително. В Париж аз съм си у дома и зная много добри места.

Той познаваше отлично добрите места — площади, частни дворове, кафенета — и вечерта, преди да си легнем, пресметнахме, че сме събрали четиринадесет франка. Тогава, като заспивах, си повторих думите, които бях чувал често от Виталис, че богатството отива само при ония, които нямат нужда. Този толкова добър сбор беше явно положителен признак, че родителите ми могат да пристигнат всеки миг.

Бях така убеден в своите предчувствия, че на следния ден на драго сърце не бих мръднал от хотела. Но Матиа ме принуди да изляза. Принуди ме също да играя и да пея и тоя ден събрахме още единадесет франка.

— Ако твоите родители не ни направят скоро богати — шегуваше се Матиа, — ние и сами ще забогатеем и така ще бъде много по-добре.

Така изминаха три дни, без да се случи нищо ново, и стопанката на хотела отговаряше на постоянните ми въпроси все едно и също:

— Никой не е търсил Барберен. Няма писмо нито за вас, нито за Барберен.

Но на четвъртия ден най-после ми подаде едно писмо. Беше отговорът на мама Барберен, или по-право отговорът, който мама Барберен бе помолила да ми напишат, тъй като тя самата не знаеше нито да чете, нито да пише.

Пишеше ми, че й било съобщено за смъртта на нейния мъж и че скоро преди това била получила от него писмо, което ми препращаше, понеже мислеше, че може да ми помогне, тъй като в него имало сведения за моето семейство.

— Бързо, бързо! — извика Матиа. — Да прочетем писмото на Барберен!

С разтреперана ръка и свито сърце разтворих писмото.

„Мила жено,

Лежа в болницата и съм толкова зле, че не вярвам да стана. Ако имах сили, щях да ти пиша как се случи това с мене, Но то няма да помогне. По-добре да пристъпя към най-важното. Ако умра, обади се на Грейт и Гели, «Грийн скуеър», Ливкън Ин в Лондон. Това са адвокатите, натоварени да намерят Реми. Ще им пишеш, че само ти можеш да им съобщиш къде е детето, и гледай да ти платят добре за това. С тия пари трябва да живееш щастлива на старини. Ще узнаеш какво се е случило с Реми, като пишеш на бившия градинар Акен, който се намира сега в затвора «Клиши» в Париж. Нека всичките ти писма пише свещеникът, тъй като в случая не бива да се доверяваш на никого. Не предприемай нищо, преди да научиш, че съм умрял. Целувам те за последен път.

Барберен“

Не бях дочел писмото, когато Матиа скочи.

— Напред към Лондон! — извика той.

Толкова бях изненадан от това, което прочетох, че гледах Матиа, без да разбирам какво ми казва.

— В писмото на Барберен пише, че английски адвокати са натоварени да те намерят — продължи той, — а това означава, че родителите ти са англичани, нали така?

— Но…

— Не ти ли е приятно да си англичанин?

— Бих искал да съм французин, от родината на Лиза и децата.

— А аз бих искал да си италианец.

— Ако съм англичанин, ще бъда съотечественик на Артур и на госпожа Милиган.