Без дом

Ръкувах се и с двамата си братя и с голямата си сестра. Исках да прегърна малката, но тя галеше Капи и ме отблъсна. Като отивах така от един към друг, се възмущавах от самия себе си. Какво беше това? Не изпитвах вече никаква радост, че се намирах най-после в семейството си. Имах баща, майка, братя, сестри, имах дядо, бях сред тях, а стоях равнодушен. Очаквах тоя миг с трескаво нетърпение, луд бях от радост при мисълта, че и аз ще имам родители, които ще обичам, които ще ме обичат, а стоях смутен, разглеждах любопитно всички и не намирах в сърцето си какво да им кажа, не намирах нито една нежна дума. Изрод ли бях? Значи не бях достоен да имам семейство!

Ако бях намерил родителите си в дворец, а не в тая плевня, нямаше ли да изпитвам към тях нежните чувства, които изпитвах преди няколко часа в сърцето си към баща и майка, които не познавах, а не можех да изразя пред бащата и майката, които ми бяха пред очите?

Тая мисъл ме накара да пламна от срам. Отидох отново при майка си, прегърнах я и пак я целунах горещо. Навярно тя не разбра на какво се дължеше тоя порив, защото, вместо да отвърне на целувките ми, ме погледна с безразличие, после се обърна към мъжа си, към моя баща, подигна леко рамене и му каза няколко думи, които не разбрах, но той започна да се смее. Това равнодушие от нейна и от негова страна, тоя смях свиха болезнено сърцето ми. Струваше ми се, че този изблик на нежност не заслужаваше да бъде посрещнат така. Но нямах възможност да се отдам, на чувствата си.

— А този кой е? — попита баща ми, като посочи Матиа.

Обясних какви връзки ме свързват с Матиа, като се помъчих да вложа в думите си малко от приятелството, което изпитвах, и се постарах да обясня колко съм му задължен.

— Да — каза баща ми. — Искал е навярно да види свят.

Понечих да му отговоря, но Матиа ме прекъсна.

— Точно така — рече той.

— А Барберен? — попита баща ми. — Той защо не дойде?

Обясних, че Барберен е починал, което беше тежък удар за мене, когато пристигнахме в Париж, след като бях научил в Шаванон от мама Барберен, че моите родители ме търсят. Тогава баща ми преведе на майка ми моите думи и ми се стори, че тя отговори, че това е „добре“ или пък „много добре“. Във всеки случай тя каза на няколко пъти думите well и good, които знаех. Защо беше „добре“ и „много добре“, че Барберен е умрял? Питах се и не можех да си отговоря на тоя въпрос.

— Не знаеш ли английски? — попита ме баща ми.

— Не. Зная само френски, а също и италиански — научих го при господаря, който ме беше наел от Барберен.

— При Виталис ли?

— Вие знаете?…

— Барберен ми каза името му преди известно време, когато бях отишъл във Франция да те търся. Но ти навярно си любопитен да узнаеш защо не сме те търсили тринадесет години и как изведнъж ни е дошло наум да намерим Барберен.

— О, да! Много съм любопитен, уверявам ви, много съм любопитен!!

— Ела тогава край огъня, ще ти разкажа.

Като влязохме, бях опрял арфата си на стената. Свалих раницата и седнах на мястото, което той ми посочи.

Но когато простирах калните си и мокри крака към огъня, дядо ми изсъска към мене, без да продума, горе-долу като стар разсърден котарак. Нямаше нужда от друго обяснение, за да разбера, че му преча, и си прибрах краката.

— Не му обръщай внимание — каза баща ми, — старият не обича да му затулят огъня, но щом ти е студено, сгрей се. Няма защо да се стесняваш от него.

Смаях се, като го чух да говори така за тоя белокос старец. Струваше ми се, че ако трябваше да се стесняваме от някого, беше именно от него. Свих ся краката под стола.