Читаем Без дом полностью

Така прекарах цялата нощ. Петел изкукурига наблизо и възвести, че скоро ще съмне. Едва тогава заспах, но тежък и неспокоен сън, изпълнен с тревожни сънища, които ме задушаваха.

Събуди ме скърцането на ключалка и вратата на нашата кола се отвори. Помислих, че баща ми е дошъл да ни каже, че е време да ставаме, и затворих очи, за да не го видя.

— Брат ти ни освобождава — каза Матиа. — Отиде си вече.

Станахме. Матиа не ме попита добре ли съм спал и аз не му зададох никакъв въпрос. Погледна ме по едно време, но аз извърнах очи. Трябваше да влезем в кухнята, но баща ми и майка ми не бяха там. Дядо ми беше край огъня, седнал в креслото си, сякаш не беше помръдвал от вечерта, голямата ми сестра, която се наричаше Ени, бършеше масата, а по-големият ми брат, Алън, метеше кухнята.

Отидох при тях, за да ги поздравя, но те продължиха работата си, без да ми отговорят.

Пристъпих тогава към дядо си, но той не ме остави да се приближа, а изсъска към мене, както вечерта, и аз се заковах на мястото си.

— Попитай го — казах на Матиа — в колко часа ще видя днес баща си и майка си.

Матиа го попита и дядо ми, като чу да се говори на английски, омекна. Страшното му и неподвижно лице се пооживи и той благоволи да отговори.

— Какво каза? — попитах аз.

— Баща ти е излязъл и щял да се прибере чак довечера, майка ти спи и ние можем да се поразходим.

— Само това ли каза? — попитах аз, тъй като преводът ми се видя много къс.

Матиа, изглежда, се смути.

— Не зная дали разбрах добре останалото — измънка той.

— Кажи каквото си разбрал.

— Каза, струва ми се, че ако ни падне добър случай в града, не бива да го пропускаме, а после добави, в това съм положителен: „Запомни урока ми. Трябва да живеем на гърба на глупаците.“

Дядо ми, изглежда, се сети какво ми обясни Матиа, защото при последните му думи направи със здравата си ръка движение, сякаш слага нещо в джоба си и същевременно смигна.

— Да излезем — казах аз на Матиа.

Два-три часа се разхождахме недалеч от „Двора на червения лъв“ — не смеехме да се отдалечим, за да не се загубим. И през деня „Бетнал Грийн“ ми се стори още по-ужасен от снощи, в тъмното. Навсякъде, в къщите и сред хората, тегнеше най-печална нищета. Аз и Матиа гледахме, без да продумаме.

Свърнахме обратно, стигнахме единия край на двора и се прибрахме вкъщи.

Майка ми беше излязла от стаята си. Съзрях я още от вратата, опряла глава на масата. Помислих, че е болна, и се спуснах към нея, за да я целуна, тъй като не можех да разговарям с нея.

Прегърнах я. Тя дигна глава, която се люшкаше, после ме погледна, но положително, без да ме вижда. Тогава усетих миризма на хвойнова ракия, която се носеше от топлия й дъх. Отдръпнах се. Тя отпусна глава върху двете си ръце, проснати на масата.

— Джин — рече дядо ми, погледна ухилен и добави няколко думи, които не разбрах. Вцепених се, сякаш бях загубил съзнание. После, след няколко секунди, погледнах Матиа, който също ме гледаше с насълзени очи. Направих му знак и пак излязохме.

Доста време вървяхме един до друг, като се държахме за ръце, без да продумаме, и вървяхме право пред себе си, без да знаем къде отиваме.

— Къде смяташ да отидем? — запита ме малко разтревожен Матиа.

— Не зная, където ще можем да си поприказваме. Имам да ти говоря, а тук на улицата не мога.

И наистина през скитническия си живот по поля и гори бях свикнал в школата на Виталис да не говоря никога нищо важно, когато се намирахме на градска или селска улица — обезпокояван от минувачите, губех веднага нишката на мислите си. А исках да говоря с Матиа сериозно, като знаех много добре какво ще му кажа.

Когато Матиа ми задаваше тоя въпрос, излязохме на улица, по-широка от уличките, по които се движехме, и ми се стори, че в дъното й се зеленеят дървета. Там беше може би полето. Тръгнахме нататък. Не беше полето, а огромен парк с обширна зелена морава, осеяна тук-таме с млади китни дървета. Можехме да си говорим до насита. Бях взел твърдо решение и знаех какво трябва да му кажа.

— Знаеш, че те обичам, мили Матиа — казах аз на другаря си, веднага щом седнахме в едно закътано и уединено местенце, — знаеш също, че от обич те накарах да дойдеш с мене при родителите ми. И няма да се усъмниш в моето приятелство, каквото и да поискам от тебе, нали?

— Колко си глупав! — отвърна той, като направи усилие да се усмихне.

— Смееш се, за да не заплача, но това няма значение. Пред кого мога да си поплача, ако не пред тебе?

И като се хвърлих в прегръдките на Матиа, се облях в сълзи. Никога не бях се чувствувал толкова нещастен, когато бях сам, загубен сред тоя грамаден свят. След като си поплаках дълго, опитах се да се успокоя — не бях довел Матиа в тоя парк, за да го накарам да ме съжалява, не го бях довел заради себе си, а заради него.

— Матиа — казах му аз, — трябва да заминеш, трябва да се върнеш във Франция.

— Да се разделя с тебе? Никога!

Перейти на страницу:

Похожие книги