Без дом

— Ти си най-големият ми син — започна баща ми — и се роди една година след брака ми с майка ти. Когато се ожених за майка ти, едно момиче се надяваше, че ще го взема за жена, и тоя брак му вдъхна жестока омраза към девойката, която смяташе за своя съперница. За да си отмъсти, тя те открадна точно в деня, когато ти стана на шест месеца, и те отнесла във Франция, в Париж, където те захвърлила на улицата. Търсихме те навсякъде, но не стигнахме чак до Париж, защото и през ум не ни минаваше, че са те занесли толкова далече. Не те намерихме, мислехме, че си умрял, че сме те загубили завинаги, докато преди три месеца тая жена, болна на смъртно легло, преди да умре, разкри истината. Заминах веднага за Франция и се явих пред пристава в квартала, където си бил захвърлен. Там ми казаха, че те прибрал някакъв зидар от Крьоз, същият, който те бил намерил, и веднага заминах за Шаванон. Барберен ми каза, че те дал под наем на някакъв пътуващ музикант, на Виталис, и че обикаляш с него Франция. Тъй като не можех да остана във Франция и да тръгна по дирите на Виталис, възложих на Барберен да се погрижи за това и му дадох пари да замине за Париж. Същевременно му поръчах да съобщи, когато те намери, на адвокатите Грейт и Гели, които уреждат работите ми. Не му дадох адреса си тук, тъй като ние живеем в Лондон само през зимата. Аз съм пътуващ търговец и когато времето се стопли, обикалям с каруци Англия и Шотландия заедно със семейството си. Ето, момчето ми, как те открихме и как след тринадесет години ти пак идваш да заемеш мястото си тук, сред своето семейство. Разбирам, че си поуплашен, защото не ни познаваш и не разбираш какво говорим, а и ние не можем да те разберем, но се надявам, че скоро ще свикнеш.

Да, разбира се, скоро щях да свикна — това не беше ли напълно естествено, щом като бях в семейството си и щях да живея с баща си, с майка си, с братята и сестрите си?

Хубавите пелени не бяха казали истината. За мама Барберен, за Лиза, за татко Акен — за всички, които бяха помагали, това беше нещастие. Не бих могъл да направя за тях онова, за което мечтаех, тъй като пътуващите търговци, особено тези, които живеят в плевня, навярно не са особено богати, но какво значение имаше това за мене в края на краищата? Имах семейство и представата, че ще тъна в богатство, беше детска мечта. Обичта струва повече от богатството — аз нямах нужда от пари, а от обич.

Докато баща ми разказваше, а аз гледах и слушах само него, наредиха на масата чинии със сини цветчета, а в металическо блюдо имаше голямо парче говеждо с картофи.

— Гладни ли сте, момчета? — попита баща ми, като се обърна към Матиа и към мене.

Вместо да отговори, Матиа показа белите си зъби.

— Е, да сядаме тогава на масата — каза баща ми.

Но преди да седне, той притегли креслото на дядо ми до масата. После, като седна и той самият с гръб към огъня, наряза месото и поднесе на всеки по голям резен с картофи. Макар че не бях възпитан според правилата на вежливостта, или по-скоро, да си призная истината, макар че изобщо не бях възпитаван, забелязах, че братята ми и голямата ми сестра ядат повече с пръсти — топяха ги в соса и ги облизваха, а баща ми и майка ми сякаш не виждаха това. Дядо ми пък гледаше само в чинията си и единствената ръка, с която можеше да си служи, се движеше непрестанно от чинията до устата му. Изпуснеше ли някое парче от треперещите си пръсти, моите братя му се присмиваха.

Като се навечеряхме, мислех, че ще прекараме вечерта край огъня, но баща ми каза, че очаква приятели и че трябва да си легнем. После взе свещ и ни заведе под един заслон до самата стая, където вечеряхме. Там имаше две големи коли от ония, с които обикалят обикновено пътуващите търговци. Той отвори вратата на едната кола и видяхме, че вътре има две легла едно над друго.

— Ето леглата ви — каза той. — Приятни сънища.

Така бях приет в своето семейство — в семейство Дрискол.

Тридесет и пета глава Почитай баща си и майка си

Като си отиваше, баща ми ни остави свещта, но затвори отвън вратата на нашата кола. Трябваше значи да си лягаме. И побързахме да си легнем, без да си побъбрим, както правехме всяка вечер, и без да споделим впечатленията си от тоя толкова запълнен ден.

— Лека нощ, Реми — каза Матиа.

— Лека нощ, Матиа.

На Матиа не му се приказваше, както не ми се приказваше и на мене, и бях щастлив от неговото мълчание.

Но да не ги се приказва, не значи да ти се спи. Духнах свещта, но не можах да затворя очи и започвах да мисля за всичко, което се беше случило, като се въртях и обръщах ту на едната, ту на другата страна в тясното си легло. Както си мислех, чух, че и Матиа, който заемаше леглото над мене, се върти и се обръща, което показваше, че и той като мене не спи.

— Не спиш ли? — попитах шепнешком.

— Не, още не спя.

— Да не ти е лошо?

— Не, благодаря, напротив, много ми е добре. Само че всичко се върти около мене, сякаш съм още в морето, и колата се издига и потъва, като се търкаля на всички страни.