Без дом

— Знаех предварително много добре, че така ще ми отговориш, и съм щастлив, много съм щастлив, уверявам те, от думите ти, че никога няма да се разделиш с мене. Но трябва да се разделим, трябва да се върнеш във Франция, в Италия, където искаш, все едно, стига само да не останеш в Англия.

— Кажи, къде искаш да отидеш? Къде да отидем двамата?

— Къде? Но аз трябва да остана тук, в Лондон, при семейството си. Мой дълг е да живея при родителите си! Вземи колкото пари ни остават и тръгвай.

— Не говори така, Реми. Ако някой трябва да замине, ти трябва да направиш това, а не аз.

— Защо?

— Защото…

Той не довърши и отвърна очи от въпросителния ми поглед.

— Матиа, отговори ми съвсем искрено, открито, без да ме щадиш, без страх. Ти не спеше тая нощ? Ти видя, нали?

Той не дигна очи, а пошепна глухо:

— Не спях.

— Какво видя?

— Всичко.

— И разбра, нали?

— Тези, които продаваха стоката, не я бяха купили. Баща ти ги наруга, че са похлопали на вратата на заслона, а не на къщата, те отвърнаха, че ги дебнели bob, тоест полицаи.

— Ето, виждаш ли, че трябва да заминеш — казах аз.

— Ако аз трябва да замина, трябва да заминеш и ти. И за двамата ни е еднакво потребно.

— Когато поисках да дойдеш с мене, вярвах според думите на мама Барберен и според собствените си мечти, че семейството ми ще има възможност да изучи и двама ни и че няма да се разделим. Но излезе друго. Мечтите си останаха… мечти. Тъй че трябва да се разделим.

— Никога!

— Изслушай ме добре, разбери ме и не ме огорчавай повече. Ако в Париж бяхме срещнали Гарофоли и ако той те беше прибрал, нямаше да искаш да остана с тебе, нали, и щеше да ми кажеш същото, което ти казвам аз сега.

Той не отвърна.

— Така ли е? Кажи, така ли е?

Той помисли малко и заговори:

— Изслушай ме сега ти — каза той, — изслушай ме добре: когато в Шаванон ти ми говореше за своето семейство, което те търсеше, стана ми много мъчно. Трябваше да се радвам, като узнах, че ще намериш родителите си, а, напротив, беше ме много яд. Вместо да мисля за твоята радост, за щастието ти, аз мислех само за себе си. Казвах си, че ти ще имаш братя и сестри, които ще обичаш колкото мене, повече от мене може би, богати братя и сестри, добре възпитани, образовани, знатни господа и госпожици, и завиждах. Ето какво трябва да узнаеш, ето истината, която трябва да ти призная, за да ми простиш, ако можеш да простиш такива лоши чувства!

— О! Матиа!

— Кажи, кажи, че ми прощаваш.

— От все сърце. Видях тогава, че ти е мъчно, и никога не съм ти се сърдил.

— Защото си глупчо. Ти си много добър глупчо. Аз бях лош. Но ако ти ми прощаваш, защото си добър, аз не мога да си простя, защото не съм добър колкото тебе. Ти не знаеш още всичко. Казах си: „Ще отида с него в Англия, тъй като трябва да видя, но когато бъде щастлив, когато бъде много щастлив и няма да има време да мисли за мене, ще избягам и без да се отбивам някъде, ще отида чак в Лука, да целуна Кристина“. Но ето че вместо да си богат и щастлив, както си мислехме, че ще бъдеш, ти не си богат, а си… с други думи, не си това, което мислехме. Тъй че не бива да заминавам и не Кристина, не своята сестричка, трябва да целуна, а своя другар, своя приятел, своя брат — Реми.

При тези думи той ми хвана ръката и я целуна. Тогава очите ми се наляха със сълзи, но те не бяха вече горчиви и горещи като тези, които пролях преди малко.

Но колкото и да бях развълнуван, не се отказах от намерението си.

— Трябва да заминеш, трябва да се върнеш във Франция, да видиш Лиза, татко Акен, мама Барберен, всичките ми приятели и да им кажеш защо не направих за тях това, което исках, за което мечтаех, което бях обещал. Ще им обясниш, че родителите ми не са богати, както предполагахме, и това ще бъде достатъчно извинение. Разбираш, нали? Те не са богати, това обяснява всичко. Не е срамно да не си богат.

— Ти искаш да замина не защото родителите ти са бедни — и аз няма да замина.

— Матиа, моля те, не усилвай мъката ми. Виждаш колко е голяма.

— О, не искам да те принуждавам да ми казваш това, което те е срам да ми обясниш. Не съм хитър, не съм умен, но ако не разбирам всичко, което трябва да влезе тук — той потупа главата си, — чувствувам какво ме засяга тук — и сложи ръка на сърцето си. — Ти искаш да замина не защото родителите ти са бедни, не защото не могат да ме хранят, тъй като аз няма да им бъда в тежест и бих работил за тях, а защото — след това, което видя тая нощ — те е страх за мене.

— Матиа, не говори така.

— Страх те е да не стигна дотам, да изрязвам етикетите от стоки, които не са купени.

— О, Матиа, скъпи Матиа, мълчи, мълчи!

И скрих с ръце зачервеното си от срам лице.

— Тогава слушай — продължи Матиа. — Ако ти се боиш за мене, аз се боя за тебе и затова ти казвам: да заминем заедно, да се върнем във Франция, за да видим мама Барберен, Лиза и твоите приятели.

— Невъзможно! Моите родители за тебе не са нищо, ти не им дължиш нищо, но за мене те са родители и аз трябва да остана при тях.

— Твои родители! Този парализирай старец — твой дядо! Тая легнала на масата жена — твоя майка!

Скочих бързо и вече не умолително, а заповеднически извиках: