Без дом

Вървяхме бързо, а Капи тичаше по петите ни — задържах го, като му отправях от време на време по някоя и друга дума, което за него струваше повече и от най-здравата верига — и стигнахме „Холборн“, една от най-оживените търговски улици в Лондон. Изведнъж забелязах, че Капи го няма вече след нас. Къде беше отишъл? Чудно нещо! Спрях се, да го дочакам, като застанах в дъното на една алея, и му свирнах тихо, тъй като не можехме да виждаме надалеч. Бях вече неспокоен, боях се да не са ни го откраднали, когато той дотича, като държеше в муцуната си чифт вълнени чорапи и въртеше опашка. Постави предните си лапи върху мене и ми подаде чорапите, като ми казваше да ги взема. Изглеждаше много горд, както когато изпълняваше сполучливо някой от най-трудните си номера, и очакваше моята похвала. Това стана за няколко секунди и аз стоях изумен, когато изведнъж Матиа взе чорапите с едната си ръка, а с другата ме повлече в алеята.

— Да вървим бързо — рече той, — но без да тичаме.

Едва след няколко минути ми обясни това бягство.

— И аз като тебе стоях и се питах откъде са тия чорапи, когато чух един мъж да казва: „Къде е крадецът?“ Крадецът беше Капи, разбираш, нали? Ако нямаше мъгла, щяхме да бъдем арестувани като крадци.

Разбирах много добре. Изгубих за миг дъха си. Те бяха направили крадец от Капи, от добрия, честния Капи!

— Да се прибираме — казах на Матиа — и дръж Капи за връвчицата.

Матиа не ми продума нито дума и се прибрахме в „Двора на червения лъв“, като вървяхме бързо. Бащата, майката и децата седяха около масата и сгъваха платове. Хвърлих чорапите на масата — Алън и Нед се разсмяха.

— Ето един чифт чорапи — казах аз, — които Капи току-що открадна, защото са направили от Капи крадец. Мисля, че това е било на шега.

Треперех, като казвах тия думи, но никога не се бях чувствувал толкова смел.

— А ако не е на шега — попита баща ми, — какво би направил, моля?

— Бих вързал въже на шията на Капи и макар че го обичам много, бих го удавил в Темза. Не искам Капи да стане крадец, както не искам и аз самият да стана такъв. И ако зная, че това ще се случи някой ден, бих се удавил заедно с него още сега.

Баща ми ме погледна право в лицето и замахна от гняв, сякаш да ме убие. Очите му горяха, но аз не сведох поглед. Малко по малко сгърченото му лице се отпусна.

— Имаш право да мислиш, че е било на шега — рече той. — И за да не се повтаря вече това, отсега нататък Капи ще излиза само с тебе.

Тридесет и седма глава Хубавите пелени са излъгали

На всичките ми опити да се сближа с тях братята ми Алън и Нед отвръщаха винаги със злобна ненавист и посрещаха зле всичко, което исках да направя за тях. Явно те не ме смятаха за свой брат.

След случката е Капи нашите отношения станаха съвсем ясни и аз им заявих не с думи, защото не можех да говоря свободно английски, а с бързи и изразителни движения, където главната роля изиграха юмруците ми, че ако се опитат да направят и най-малкото зло на Капи, аз ще го защитя или ще отмъстя за него. Като нямах братя, исках да имам сестри. Но Ени, голямата дъщеря, не проявяваше към мене по-добри чувства от братята си. И тя посрещна зле опитите ми да се сближа с нея и не минаваше ден да не ми създаде някоя неприятност, както тя умееше, и трябва да призная, че беше много изобретателна.

Отблъснат от Алън и Нед, отблъснат от Ени, оставаше ми само малката Кет, която, едва тригодишна, беше много малка, за да се сдружава с братята си и сестрите си. И тя ми позволи да я галя, първо, защото карах Капи да й изпълнява някои номера, а по-късно, когато ми върнаха Капи, защото й носех бонбони, сладки и портокали, които децата ни поднасяха важно на представленията, като казваха:

— За кучето.

Да се дават портокали на куче, не е може би много разумно, но аз ги приемах с признателност, тъй като те ми позволяваха да печеля благоволението на мис Кет.

И така от цялото ми семейство — семейството, към което чувствувах такава сърдечна обич, когато стъпих на английския бряг — само малката Кет ми позволяваше да я обичам. Дядо ми продължаваше да съска яростно към мене, когато се приближех до него, баща ми говореше с мене само вечер, когато искаше да му предам парите, които бяхме спечелили, майка ми най-често не беше на себе си, Алън, Нед и Ени ме презираха. Единствена Кет ми позволяваше да я галя, а това не беше ли само защото джобовете ми бяха пълни? Какво падение!

И в своята скръб, макар че най-напред отблъснах предположенията на Матиа, понякога сам си казвах, че ако наистина бях дете от това семейство, нямаше да се отнасят към мене така безжалостно, още повече че с нищо не бях заслужил това равнодушие или грубото отношение.

Когато ме виждаше обзет от тия тъжни мисли, Матиа се сещаше много добре коя е причината и ми казваше, сякаш говореше сам на себе си.

— Любопитен съм да видя какво ще ти отговори мама Барберен.