Без дом

Краят на писмото ми сви сърцето. Бедната мама Барберен, колко добра беше тя към мене! Понеже ме обичаше, мислеше, че всички трябва да ме обичат като нея.

— Добра жена — каза Матиа, — помни и мене. Но дори и да ме беше забравила, пак щях да й бъда благодарен за писмото. При такова подробно описание мистър Дрискол не бива да сгреши, като изброява дрешките, с които си бил облечен, когато са те откраднали.

— Може да ги е забравил.

— Не говори така. Забравят ли се дрешките, с които е било облечено детето, което си изгубил, в деня, в който си го изгубил, щом като по тези дрешки ще го намериш?

— Докато баща ми не отговори, не прави никакви предположения, моля ти се!

— Аз не правя предположения, ти казваш, че може да е забравил.

— Ще видим.

Не беше лесна работа да запитам баща си как съм бил облечен, когато са ме откраднали от него. Ако му зададях тоя въпрос най-чистосърдечно, без никаква задна мисъл, щеше да бъде много просто. Но не беше така и тази задна мисъл именно ме караше да се колебая и ме плашеше.

Най-после, един ден, когато леден дъжд ни принуди да се приберем по-рано, отколкото обикновено, аз се осмелих и поведох разговор по въпроса, който толкова много ме измъчваше и тревожеше.

Още при първите думи баща ми ме погледна изпитателно право в лицето, както правеше винаги, когато беше засегнат от думите ми. Но аз издържах погледа му по-смело, отколкото предполагах, когато си мислех за тоя миг.

Помислих, че ще се разсърди, и хвърлих тревожен поглед към Матиа, който ни слушаше, без да се издава, че ни слуша, та да ми бъде свидетел на неразумната постъпка, към която ме подтикна. Но не стана нищо. След като първият му гняв премина, той се усмихна. Вярно, че в усмивката му имаше нещо грубо и жестоко, но все пак беше усмивка.

— Най-много ми помогна да те намеря — каза той — описанието на дрешките, които носеше, когато те откраднаха от мене: дантелена шапчица, платнено елече с дантели, фанелено одеялце и рокличка, вълнени чорапки, плетени терлички, везано палтенце с капюшон от бял кашмир. Най-много разчитах на знака върху бельото ти — Ф. Д., с други думи, Френсис Дрискол, както е името ти. Но знакът беше изрязан от тая, която те бе откраднала — с тази предпазна мярка тя смятала, че ще прикрие завинаги следите ти. Трябваше да представя и кръщелното ти свидетелство, което взех от енорията — върнаха ми го и трябва още да е у мене.

Като каза това с необикновена за него любезност, той започна да рови в някакво чекмедже, скоро извади оттам хартия с много печати и ми я подаде. Направих последно усилие.

— Ако разрешите — казах аз, — Матиа ще ми я преведе.

— На драго сърце.

От превода, който Матиа направи, криво-ляво разбрах, че съм роден в четвъртък, 2 август, и че съм син на Патрик Дрискол и на жена му Маргарет Грендж.

Какво друго да питам? Но Матиа не изглеждаше доволен и вечерта, когато се прибрахме в колата, той се наведе пак над ухото ми, както правеше, когато имаше да ми повери някаква тайна.

— Всичко това е прекрасно — каза ми той, — но не мога да разбера как пътуващият търговец Патрик Дрискол и жена му Маргарет Грендж са имали достатъчно пари, за да купят на детето си дантелени шапчици, елечета, обшити с дантела, и везани палтенца. Пътуващите търговци не са толкова богати.

— Именно защото са търговци, тия дрешки може да са им стрували по-евтино.

Матиа свирна и поклати глава, после пак ми пошепна на ухото:

— Искаш ли да споделя с тебе една мисъл, която не може да ми излезе от главата? Ти не си дете на мистър Дрискол, а си дете, откраднато от мистър Дрискол.

Исках да възразя, но Матиа се беше качил вече на леглото си. Ако бях на мястото на Матиа, може би и аз щях да си въобразявам като него. Но в моето положение свободните мисли, които той си позволяваше, ми бяха забранени. Ставаше дума за баща ми. За Матиа той беше мистър Дрискол, както той казваше. И когато почнех да мисля като Матиа, мъчех се да отпъдя тия мисли.

Матиа можеше да си мисли за мистър Дрискол каквото му мине през ума — за него мистър Дрискол беше чужденец, на когото той не дължеше нищо. А аз, напротив, бях задължен да почитам своя баща.

Наистина имаше странни неща в моето положение, но не бях свободен да ги разглеждам като Матиа. Матиа можеше да се съмнява. На мене това беше забранено. А когато Матиа се опитваше да сподели с мене своите съмнения, мой дълг беше да му забраня да говори.

Опитвах се да направя това. Но Матиа държеше на своето и не винаги успявах да сломя неговата упоритост.

— Удряй, ако искаш — казваше той, когато се разсърди, — но слушай.

И тогава трябваше въпреки всичко да слушам въпросите му:

— Защо Алън, Нед, Ени и Кет имат руси коси, а твоите не са руси?

— Защо всички в семейство Дрискол, с изключение на Кет, която не съзнава какво върши, се отнасят така зле с тебе като с краставо куче?

— Как тъй бедни хора са имали възможност да обличат децата си с дантели?

На всички тия „защо“, на всички тия „как“ имах само един добър отговор, а и той самият беше въпрос: