Без дом

— Защо семейство Дрискол бе ме търсило, ако не бях тяхно дете? Защо бе дало пари на Барберен и на Грейт и Гели?

На това Матиа беше принуден да обясни, че не може да отговори.

Но вее пак не се признаваше победен.

— Не мога да отговоря на твоя въпрос — казваше той, — но това съвсем не означава, че греша с всички мои въпроси, на които ти самият не можеш да отговориш. Друг на мое място би открил на всяка цена защо мистър Дрискол те е търсил и с каква цел е харчил пари. Аз не мога да открия това, защото не съм хитър и не разбирам нищичко.

— Не говори така — напротив, ти си много хитър.

— Ако бях хитър, щях да ти обясня веднага това, което чувствувам, но не мога да ти обясня. Не, ти не си дете на семейство Дрискол, не си и не можеш да бъдеш. Това ще се разбере по-късно, уверен съм. Само че със своята упоритост ти си затваряш очите и забавяш тоя ден. Разбирам, че това, което наричаш почит към семейството, те спира, но не би трябвало да те сковава напълно.

— Но какво да направя?

— Да се върнем във Франция.

— Това е невъзможно.

— Защото те спира дългът към семейството ти. Но ако това семейство не е твое, какво те спира?

Такива спорове завършваха само с едно — нравеха ме по-нещастен от всеки друг път. Няма нищо по-ужасно от съмнението! И макар че не исках да се съмнявам, съмнявах се.

Този баща беше ли мой баща? Тази майка беше ли моя майка? Мое ли беше това семейство?

Страшно е да се признае, но бях много по-малко измъчван и по-малко нещастен, когато бях сам.

Кой би могъл да ми каже, когато плачех горчиво, че нямам семейство, че ще плача безутешно, когато ще имам? Откъде ще блесне светлината? Кой ще ме упъти? Ще узная ли някога истината?

Стоях пред тия въпроси, измъчван от своята безпомощност, и си казвах, че напразно ще блъскам вечно главата си в тая тъмна, непрогледна нощ о някоя стена, без да намеря изход. А трябваше да пея, да свиря игриви мелодии, да се смея и да се кривя, когато сърцето ми беше така дълбоко натъжено.

Неделите бяха най-добрите ми дни, тъй като в неделя не се свири по лондонските улици, и тогава можех свободно да се отдам на своята скръб, като се разхождам с Матиа и Капи. Колко малко приличах тогава на детето, което бях преди няколко месеца! Една неделя, като се готвех да изляза с Матиа, баща ми ме задържа вкъщи — каза ми, че ще има нужда от мене през деня, и изпрати Матиа да се разхожда сам. Дядо ми го нямаше. Майка ми бе излязла с Кет и Ени, а братята ми тичаха по улиците. Тъй че вкъщи бяхме останали само аз и баща ми.

Стояхме около час сами, когато се похлопа на вратата. Баща ми отиде да отвори и влезе с някакъв господин, който не приличаше на обикновените му гости. Той беше действително това, което в Англия наричат джентълмен, с други думи, истински господин, изискано облечен, с надменно, но малко уморено лице. Беше около петдесетгодишен. Но най-много ме порази неговата усмивка — помръднеше ли устни, блясваха всичките му зъби, бели и остри като на младо куче. Това му беше напълно присъщо и като го гледаше, човек се питаше дали усмивка свива така устните му, или пък някакво желание да хапе.

Както говореше с баща ми на английски, той извръщаше всеки миг очи към мене, но срещнеше ли погледа ми, веднага преставаше да ме разглежда.

След като поприказваха няколко минути, той премина от английски на френски — говореше свободно и почти без чуждо произношение.

— Това ли е момчето, за което ми говорехте? — попита той баща ми, като ме посочи с пръст. — Изглежда здраво.

— Отговаряй — рече баща ми.

— Здрав ли сте? — запита ме джентълменът.

— Да, господине.

— Никога ли не сте боледували?

— Имах белодробно възпаление.

— Аха! И как се разболяхте?

— Спах една нощ в снега, при страшен студ. Господарят ми, който беше с мене, умря от студ. Аз пък се отървах с едно белодробно възпаление.

— Отдавна ли беше това?

— Преди три години.

— А оттогава тая болест не се ли е обаждала?

— Не.

— Не чувствувате ли умора, слабост, не се ли потите нощем?

— Не, никога. Изморявам се, когато ходя много, но не се разболявам от това.

— И понасяте леко умората?

— Налага се.

Той стана и дойде до мене. Попипа ми ръката, после сложи длан на сърцето ми и накрая опря глава на гърба и гърдите ми, като ми каза да дишам дълбоко, сякаш съм тичал. Накара ме и да кашлям. После ме гледа внимателно и доста продължително в лицето и тогава ми дойде наум, че навярно обича да хапе, толкова страшна беше усмивката му.

Без да ми каже нито дума, той продължи да разговаря с баща ми на английски, после след няколко минути и двамата излязоха не през вратата към улицата, а към заслона.

Като останах сам, се питах какво означаваха въпросите на тоя джентълмен. Дали не искаше да ме вземе да му прислужвам? Но в такъв случай трябваше да се разделя с Матиа и с Капи! И после, аз бях решил твърдо да не ставам слуга на никого, нито на тоя джентълмен, който не ми харесваше, нито на някой друг, който би ми харесал.