Без дом

След малко баща ми се върна. Каза ми, че има да излиза и няма да съм му нужен, както е предполагал, и че ако искам, мога да отида да се разходя. Никак не ми се искаше, но какво да правя в тая тъжна къща? По-добре да се поразходя, отколкото да остана и да скучая.

Валеше дъжд и влязох в колата, за да си взема кожуха. Много се изненадах, като видях там Матиа! Щях да му заговоря, но той затисна с ръка устата ми, после пошепна:

— Отвори вратата на заслона. Ще изляза тихичко след тебе. Не бива да знаят, че съм бил в колата.

Едва когато излязохме на улицата, Матиа се реши да заговори.

— Знаеш ли кой е господинът, който беше преди малко с баща ти? — ми каза той — Господин Джеймс Милиган, чичото на твоя приятел Артур.

Спрях се вцепенен сред улицата. Той ме хвана под ръка и както вървяхме, продължи:

— Дотегна ми да се разхождам сам-самичък по тъжните улици в тая тъжна неделя, прибрах се да поспя и легнах в леглото си, но не заспах. Баща ти, придружен от някакъв джентълмен, влезе под заслона и без да искам, чух разговора им. „Здрав като канара — каза джентълменът. — Всеки друг на негово място би умрял, а той се е отървал с едно белодробно възпаление!“ Тогава, като предположих, че става дума за тебе, се ослушах, но веднага заговориха за друго. „Как е племенникът ви?“ — запита баща ти. „По-добре, и този път се отърва. Преди три месеца всички лекари казваха, че ще умре. Неговата скъпа майка пак го спаси със своите грижи. О, добра майка е госпожа Милиган!“ Представяш си как наострих уши при това име! „Тогава, щом племенникът ви е по-добре — продължи баща ти, — всички мерки, които взимате, са излишни.“ „Засега може би — отвърна господинът, — но не мога да допусна, че Артур ще живее. Това ще бъде чудо, а чудеса не стават вече на тоя свят. В деня на неговата смърт трябва да бъда предпазен от всякаква изненада и единственият наследник да бъда аз, Джеймс Милиган.“ „Бъдете спокоен — заяви баща ти, — така ще бъде, вярвайте ми.“ „Разчитам на вас“ — каза джентълменът. И добави няколко думи, които не разбрах добре, но превеждам горе-долу, въпреки че изглеждат без смисъл: „Тогава ще видим какво ще правим“. И излезе.

Първата ми мисъл, като чух тоя разказ, бе да се върна вкъщи и да попитам баща си къде живее господин Милиган, за да получа сведения за Артур и майка му. Но почти веднага разбрах, че това е лудост. Не биваше да искам сведения за племенника от човек, който с нетърпение очакваше смъртта на своя племенник. И после, разумно ли беше, от друга страна, да предупреждавам господин Милиган, че е бил подслушван?

Артур беше жив и се чувствуваше по-добре. Засега тая добра вест беше много радостна за мене.

Тридесет и осма глава Коледни нощи

Говорехме вече само за Артур, за госпожа Милиган и за господин Джеймс Милиган. Къде бяха Артур и майка му? Къде бихме могли да ги търсим и да ги намерим?

Посещението на господин Джеймс Милиган ни навя една мисъл и ни внуши един план, чийто успех ни изглеждаше сигурен: Щом като господин Джеймс Милиган беше идвал веднъж в „Двора на червения лъв“, навярно щеше да дойде и втори, и трети път — нали имаше някаква работа с моя баща? Тогава, като си тръгне, Матиа, когото той не познаваше, ще го проследи и ще узнае къде живее, ще разпитаме слугите му и от техните сведения ще разберем може би къде се намира Артур.

Защо не? Това ни изглеждаше напълно възможно за нашето въображение.

Този хубав план имаше не само предимството, че ще ми даде възможност да открия някой ден къде се намира Артур, а имаше и друго предимство, което ме избавяше засега от безпокойство.

След случката с Капи и писмото на мама Барберен Матиа не преставаше да ми повтаря: „Да се върнем във Франция“. Това беше припев, който той пееше всеки ден на нов глас. На неговия припев отговарях с друг — и той беше винаги един и същ: „Не бива да напускам семейството си“. Но ние не се разбирахме по тоя въпрос за дълга и следваха безплодни спорове, тъй като всеки от нас държеше на своето: „Трябва да заминем“. — „Трябва да остана.“ Когато към моето вечно „Трябва да остана“ добавях: „за да намеря Артур“, Матиа нямаше вече какво да възрази. Не можеше да се обяви срещу Артур — нали госпожа Милиган трябваше да бъде предупредена за намеренията на нейния девер?

Ако трябваше да чакаме господин Джеймс Милиган, като излизаме от сутрин до вечер, както правехме, откакто бяхме пристигнали в Лондон, нямаше да бъде много разумно. Но наближаваше времето, когато, вместо да ходим да свирим през деня, щяхме да свирим през нощта, тъй като коледните концерти стават около полунощ. Тогава, като си стоим вкъщи през деня, един от нас щеше да си отваря очите на четири и навярно щяхме да издебнем чичото на Артур.

— Да знаеш как ми се иска да намериш госпожа Милиган! — каза ми един ден Матиа.

— А защо?

Той се колеба доста дълго.

— Защото е била много добра към тебе.

После добави:

— И защото може да ти помогне да намериш родителите си.

— Матиа!