Без дом

Колко много неща и чудно как можаха да ги струпат в тия коли: платове, плетени изделия, шапчици, шалчета, носни кърпички, чорапи, гащи, жилетки, копчета, конци, памук, вълнени конци, вълнена прежда, игли, ножици, бръсначи, обици, пръстени, сапуни, помади, вакса, брусове, прахове против болести по коне и кучета, течности за вадене на петна, води против зъбобол, церове за растене на коса, бои за коса!

И когато бяхме там, гледахме как изкарват от избата бали, които бяха пристигнали в „Двора на червения лъв“, без да идват направо от магазините, където се продаваха обикновено тия стоки.

Най-после колите бяха напълнени, конете бяха купени, откъде и как — не зная, но ние ги видяхме да пристигат и всичко беше готово за път.

А ние какво щяхме да правим? В Лондон ли щяхме да останем заедно с дядото, който не напускаше никога „Двора на червения лъв“? Щяхме ли да станем търговци като Алън и Нед? Или пък щяхме да придружаваме колите на семейството, като продължаваме своя занаят и свирим в селата и градовете по пътя? Баща ми намираше, че печелим добре с нашата цигулка и с арфата, и реши да заминем, но да си останем музиканти и ни съобщи решението си вечерта преди заминаването.

— Да се върнем във Франция — каза ми Матиа. — Да използуваме първия удобен случай и да избягаме.

— Защо да не направим едно пътуване из Англия?

— Защото ти казвам, че ще ви се случи нещастие.

— Има вероятност да намерим госпожа Милиган в Англия.

— Аз пък мисля, че има много по-голяма вероятност да я намерим във Франция.

— Все пак да опитаме в Англия. После ще видим.

— Знаеш ли какво заслужаваш?

— Не.

— Да те зарежа и да се върна сам във Франция.

— Имаш право и те моля да направиш това. Прекрасно зная, че нямам право да те задържам и че ти си много добър, че оставаш при мене. Хайде замини, ще видиш Лиза, ще й кажеш…

— Ако я видя, ще й кажа, че си глупав и лош, щом можеш да допуснеш, че ще се разделя с тебе, когато си нещастен. Ти си нещастен, много нещастен. Какво съм ти направил, та ти се въртят такива мисли в главата? Кажи, какво съм ти направил? Нищо, нали? Тогава да вървим.

Ето ни отново по големите пътища. Но тоя път вече не съм свободен да ходя, където си искам, и да правя, каквото ми харесва. Придружаваме семейство Дрискол. Но напуснах Лондон с чувство на облекчение. Няма да виждам вече „Двора на червения лъв“ и оня капак, който въпреки моето желание привличаше неудържимо погледа ми. Колко пъти се сепвах и се будех нощем, когато виждах насън в своите кошмари червена светлина да прониква през моето малко прозорче. Това беше видение, халюцинация, но какво от това! Видях веднъж тая светлина и то беше достатъчно, за да я чувствувам вечно пред очите си като парещ огън. Вървяхме след колите и вместо миризливите и вредни изпарения на „Бетнал Грийн“ дишахме чистия въздух на хубавите поля, през които минавахме и които нямаха може би думата green в името си, но бяха зелени и ехтяха от птичи песни.

Още в деня на нашето заминаване видях как се продаваха стоките, които бяха купени толкова евтино: стигнахме в голямо село и колите спряха на площада; свалиха една от стените, която се състоеше от няколко пана, и цялата стока се показа пред очите на любопитните купувачи.

— Вижте цените! Вижте цените! — крещеше баща ми. — Няма да намерите никъде такива цени! Аз не плащам никога стоките си и това ми позволява да ги продавам евтино. Не ги продавам, а ги подарявам. Вижте цените! Вижте цените!

И чувах хора, които, след като бяха виделя цените, отминаваха с думите.

— Трябва да са крадени стоки.

— Та той самият го казва.

Ако бяха хвърлили поглед към мене, пламналото ми лице щеше да им покаже колко основателни бяха предположенията им. Те не видяха червенината ми, та Матиа я забеляза и вечерта ми заговори, макар че обикновено избягваше да повдигне открито тоя въпрос.

— Ще можеш ли вечно да търпиш тоя срам? — запита ме той.

— Не ми говори за това, ако не искаш да направиш тоя срам още по-жесток.

— Не искам това. Искам да се върнем във Франция. Винаги съм ти казвал, че ще ни се случи някоя беда. Повтарям ти пак и чувствувам, че тя скоро ще ни сполети. Та разбери, има полицаи и те рано или късно ще искат да разберат как мистър Дрискол продава стоките си толкова евтино. Какво ще стане тогава?

— Матиа, моля ти се…

— Щом ти си затваряш очите, ще трябва аз да гледам вместо тебе. Ще арестуват всички ни, дори мене и тебе, които нищо не сме направили. Как ще докажем, че нищо не сме направили? Как ще се защитим? Та нали хлябът, който ядем, е купен с парите от тия стоки?

Тази мисъл никога не ми беше минавала през ума. Тя ме зашемети, сякаш ме удариха с чук по главата.

— Но ние изкарвахме хляба си — казах аз, като се опитвах да се защитя не пред Матиа, а пред тая мисъл.