Без дом

Но не можех да възразя на баща си, който не търпеше никакви противоречия — кажеше ли нещо, трябваше да му се подчиниш, и то безропотно.

На другата сутрин, след като разходих Капи, след като го нахраних и напоих, за да бъда напълно уверен, че няма да му липсва нищо, сам го вързах за ока на колата, която трябваше да пази, и аз и Матиа тръгнахме към мястото, където щяха да се състоят надбягванията.

Веднага щом пристигнахме, започнахме да свирим и свирихме без почивка до вечерта. Крайчецът на пръстите ме болеше, сякаш ме бяха боли с хиляди тръни, а Матиа беше духал толкова много в корнета си, че не можеше вече да диша. Но трябваше да продължим да свирим. Боб и другарите му не се уморяваха да правят своите упражнения и ние трябваше да бъдем издръжливи като тях. Когато мръкна, помислих, че ще си отдъхнем, но напуснахме палатката и се прехвърлихме в голяма дъсчена кръчма и там продължихме да свирим, а другарите ни продължаваха да играят още по-живо. Мина полунощ. Аз продължавах да дрънкам нещо на арфата, но не знаех вече какво свиря — Матиа също не знаеше. Двадесет пъти вече Боб обясняваше, че представлението е последно, и двадесет пъти започвахме отново.

Ние бяхме уморени, а нашите другари, които изразходваха много повече сили от нас, капнаха — те провалиха вече някои от номерата си. Изведнъж една голяма греда, която им служеше при упражненията, падна върху крака на Матиа. Болката беше толкова силна, че Матиа извика. Помислих, че кракът му е смазан, и аз и Боб се спуснахме към него. За щастие раната не беше така тежка — имаше натъртване, месото беше разкъсано, но костта не беше счупена. Но Матиа не можеше да ходи. Какво да правим?

Решихме той да остане и да преспи в колата на Боб, а аз да отида сам в странноприемницата „Големият дъб“. Нали трябваше да узная накъде ще замине семейство Дрискол на следния ден?

— Не си отивай — повтаряше ми Матиа, — ще тръгнем утре заедно.

— Ами ако не намерим никого в странноприемницата „Големият дъб“?

— Тогава още по-добре! Ще бъдем свободни.

— Няма да напусна семейство Дрискол по този начин. Пък и мислиш ли, че няма да ни настигнат веднага? Къде ще вървиш с тоя крак?

— Добре, ще отидем, щом искаш, но утре! Не тръгвай тая вечер, страх ме е.

— От какво?

— Не зная, страх ме е за тебе.

— Остави ме да отида, обещавам ти, че ще се върна утре.

— Ами ако те задържат?

— За да не ме задържат, ще ти оставя арфата си.

Ще трябва да се върна да я взема.

И въпреки страха на Матиа тръгнах, без самият аз да се боя ни най-малко.

От кого, от какво да се боя? Какво можеха да искат от един несретник като мене?

Не чувствувах в сърцето си ни най-малка уплаха, но бях много развълнуван. За първи път бях истински сам, без Капи, без Матиа, и тая самота ме потискаше, а същевременно тайнствените нощни гласове ме смущаваха. И луната, която ме гледаше с бледото си лице, ме натъжаваше.

Въпреки умората вървях бързо и стигнах странноприемницата „Големият дъб“. Но напразно търсих нашите коли — нямаше ги никакви. Видях две-три жалки двуколки с платнени чергила, голяма дъсчена барака и две покрити каруци, откъдето се носеше рев на хищни зверове, но ярко изпъстрените коли на семейство Дрискол не видях никъде.

Като обиколих странноприемницата, съзрях светлина в едно прозорче и като помислих, че всички не са си легнали, почуках на вратата. Стопанинът със злото лице, когото бях забелязал преди, сам ми отвори и ме освети с фенера си право в лицето. Видях, че ме позна. Но вместо да ме пусне да вляза, той скри фенера зад гърба си, огледа се наоколо и се поослуша.

— Вашите коли тръгнаха — каза той — и баща ви поръча да го настигнете в Луис, без да губите време, като вървите цялата нощ. На добър път!

И ми хлопна вратата под носа, без да добави нито дума.

Откакто се намирах в Англия, бях научил доста английски и разбрах това късо изречение. Но една дума, и то най-важната, не можах да разбера. Луис беше казал стопанинът. Къде се намираше тая местност? Нямах никаква представа, защото тогава не знаех, че Луис е английското произношение на Lewis, име на град, което бях виждал написано на картата.

Прочее и да знаех къде се намира Луис, не можех да изоставя Матиа и да отида там веднага — трябваше да се върна при него, колкото и да бях уморен. Тръгнах пак и след час и половина лежах на мека слама край Матиа в колата на Боб, разказах му с няколко думи какво се беше случило и заспах, капнал от умора.

Няколко часа сън ми възвърнаха силите и сутринта се събудих, готов да тръгна за Луис, ако, разбира се, Матиа, който продължаваше да спи, можеше да ме последва.

Излязох от колата и тръгнах към нашия приятел Боб, който — станал преди мене, палеше огън. Гледах го как, застанал на четири крака, духаше с всички сили под гърнето, когато ми се стори, че видях Капи, воден за връвчица от един полицай.

Смаян, аз се вцепених и се питах какво може да означава това. Но Капи ме позна и дръпна силно връвчицата, която се изплъзна от ръцете на полицая. Тогава с няколко скока той изтича към мене и скочи в ръцете ми. Полицаят се приближи.

— Това куче ваше ли е? — попита ме той.

— Да.