Започвахме първо по площадите и улиците, където движението на колите беше вече спряло. Необходима ни беше известна тишина, та нашата музика да проникне през затворените врати, да събуди децата в леглото им и да им възвести, че наближава Коледа, този толкова скъп празник за всички английски сърца. После, по-късно, преминавахме в големите улици. Последните коли със зрителите от театрите отминаваха и настъпваше известна тишина, която сменяваше малко по малко дневния оглушителен шум. Тогава свирехме най-нежните си, най-приятни мелодии, които бяха тъжни и набожни. Цигулката на Матиа плачеше, моята арфа стенеше и когато спирахме за миг да си отдъхнем, вятърът носеше към нас някой откъслек от музика, която други трупи свиреха в далечината. Концертът ни завършваше: „Госпожи и господа, лека нощ, весели коледни празници!“ После отивахме по-нататък и започвахме друг концерт.
Трябва да е много приятно да слушаш така музика нощем, в леглото си, когато си добре покрит с дебела завивка и топъл пух. Но за нас на улицата нямаше нито пух, нито завивка. А трябваше да свирим, макар че премръзналите ни пръсти изтръпваха. Има мрачно време, когато мъглата пронизва със своята влага, има и ясно, и светло време, когато северният вятър вледенява до кости, но няма меко и приятно време. По Коледа времето беше жестоко за нас, но не пропускахме да излезем нито една нощ цели три седмици. Колко пъти, преди да затворят дюкяните, ние се спирахме пред продавачите на птици, на овощия, пред бакалите и сладкарите: О, хубавите тлъсти гъски! Едрите френски пуйки! Белите пилета! Ето планини от портокали и ябълки, купчини кестени и сушени сливи! Как потичат лигите на човека от тия замразени плодове!
Ще има много щастливи деца, които, зарадвани от тия лакомства, ще се хвърлят в прегръдките на своите родители.
И както обикаляхме улиците, ние, жалките клетници, виждахме мислено тия приятни семейни празници както в замъка на благородника, така и в бедняшката колиба.
Весела Коледа за тези, които са обичани!
След коледните празници трябваше да излизаме през деня и изгледите да срещнем господин Джеймс Милиган станаха много малки. Едничката надежда ни остана неделята и ние стояхме много често вкъщи, вместо да се разходим в тоя свободен ден, който можеше да бъде ден на развлечения.
Ние чакахме.
Без да обясни какво ни тревожи, Матиа се беше доверил на своя приятел Боб и го беше попитал няма ли начин да се открие къде живее госпожа Милиган, която има парализиран син, и дори къде живее чисто и просто господин Джеймс Милиган. Но Боб беше отвърнал, че трябва да се знае коя е госпожа Милиган и с какво се занимава и какво е общественото положение на господин Джеймс Милиган, тъй като много хора носели това име в Лондон, а още повече в Англия.
Не бяхме мислили за това. За нас имаше само една госпожа Милиган, майката на Артур, и само един господин Джеймс Милиган, чичото на Артур.
Тогава Матиа започна пак да ми говори, че трябва да се върнем във Франция, и нашите спорове станаха още по-разпалени.
— Значи ти не искаш да намерим госпожа Милиган? — казах му аз.
— Не че не искам, но не се знае дали госпожа Милиган е още в Англия.
— Не се знае също дали е и във Франция.
— Това ми изглежда по-вероятно. Артур е бил болен и навярно майка му го е завела в страна, където климатът е добър за неговото възстановяване.
— Само във Франция ли климатът е здравословен?
— Артур се е излекувал веднъж във Франция и навярно майка му го е завела пак там и най-после бих искал да заминеш оттука.
Положението ми беше такова, че не смеех да попитам Матиа защо иска да замина. Боях се да не ми каже точно това, което не желаех да чуя.
— Страх ме е — продължаваше Матиа. — Да се махнем. Ще видиш, че ще ни се случи нещастие. Да се махнем.
Но макар че отношенията на моето семейство към мене не се бяха променили, макар че дядо ми продължаваше да съска бясно към мене, макар че моят баща ми казваше само по някоя и друга дума, за да ми заповяда нещо, макар че майка ми никога не ме и поглеждаше, макар че моите братя ми създаваха непрестанно неприятности, за да ми пакостят, макар че сестра ми Ени подчертаваше при всеки случай своята ненавист към мене, макар че Кет обичаше само сладкишите, които й носех, не можех да се реша да последвам съвета на Матиа, както не можех да му вярвам, когато твърдеше, че не съм „син на мистър Дрискол“. Да се съмнявам, да, можех и имах големи основания. Но да вярвам твърдо, че съм или че не съм Дрискол, никак не можех.
Времето течеше бавно, много бавно. Но минаха дни след дни, седмици след седмици и най-после настъпи часът, когато семейството трябваше да напусне Лондон, за да обикаля Англия.
Двете коли бяха боядисани, натовариха ги с всички стоки, които можеха да се поберат вътре и които щяха да се продадат през лятото.