Без дом

И продължихме пътя си след „Лебед“, без да губим време, като се спирахме точно колкото беше необходимо, за да преспим и да спечелим няколко су. В Десиз, където Нивернезкият канал се влива в Лоара, разпитахме за „Лебед“ — беше отплавал по страничния канал и край тоя канал вървяхме до Дигоан. Оттам тръгнахме по Централния канал до Шалон.

Моята карта ми каза, че ако през Шалон се отправехме направо за Макони, щяхме да избегнем голям завой и много дни път. Това беше смело решение, което нито един от двама ни не искаше да вземе, след като обсъдихме за и против, защото „Лебед“ можеше да е спрял по пътя и тогава щяхме да го преварим — би се наложило да се връщаме обратно и вместо да спечелим, да загубим време.

Слязохме по течението на Сона от Шалон до Лион.

Там се появи наистина голяма трудност — по течението на Рона ли беше отплавал „Лебед“, или срещу течението? С други думи, за Швейцария ли беше заминала госпожа Милиган, или за Южна Франция?

Сред множеството кораби, които сновяха нагоре и надолу по течението на Рона и Сона, „Лебед“ можеше да мине незабелязан. Разпитахме моряците, лодкарите и всички, които живеят по кейовете, и най-после се уверихме, че госпожа Милиган е заминала за Швейцария — и тръгнахме по течението на Рона.

— От Швейцария се отива в Италия — забеляза Матиа. — Ето още един щастлив случай. Ако, както търсим госпожа Милиган, пристигнем в Лука, колко доволна ще бъде Кристина.

Милият, беден Матиа, той ми помага да търсим тези, които обичам, а аз не правя нищо, за да прегърне сестричката си.

От Лион ние спечелихме от времето, с което ни бе изпреварил „Лебед“, защото Рона с бързите си води не се изкачва така лесно като Сена. В Кюлоз той беше минал само шест седмици преди нас. Но като проучвах картата, се съмнявах дали ще можем да го стигнем преди Швейцария, защото не знаех, че Рона не е плавателна до Женевското езеро, и си въобразявахме, че госпожа Милиган ще пристигне с „Лебед“ в Швейцария, чиято карта нямахме.

Пристигнахме в Сесел, град, разделен на две от реката, над която е построен висящ мост, и слязохме на брега. Каква беше изненадата ми, когато отдалеч познах „Лебед“. Хукнахме — на него приличаше, да, той беше и все пак имаше вид на изоставен кораб. Той беше здраво завързан зад нещо като решетеста дига от колове, която го пазеше от водата, и всичко на борда беше заключено. Нямаше вече цветя на верандата.

Какво бе станало? Какво се беше случило с Артур?

Спряхме се със свито сърце.

Но подло беше да стоим така. Трябваше да отидем да разберем. Запитахме един мъж, който благоволи да ни отговори — той именно бе натоварен да пази „Лебед“.

— Англичанката, която беше на кораба с двете си деца, едно парализирано момче и едно нямо момиченце, е в Швейцария. Напусна кораба, защото не можеше да плава по-далеч срещу течението на Рона. Госпожата и двете деца заминаха с файтон заедно с една прислужница. Останалата прислуга ги последва с вещите. Ще се върне на „Лебед“ през есента, ще слезе по Рона до морето и ще прекара зимата на юг.

Отдъхнахме. Нито едно от опасенията, които ни бяха обзели, не излезе разумно. Трябваше да си помислим доброто, вместо веднага да ни мине през ума най-лошото.

— А къде е сега тая госпожа? — попита Матиа.

— Замина да наеме вила край брега на Женевското езеро, откъм Веве, но не зная точно къде. Там ще прекара лятото.

Напред към Веве! В Женева ще купим карта на Швейцария и там ще намерим тоя град или село. Сега „Лебед“ не бърза вече пред нас и понеже госпожа Милиган ще прекара лятото във вилата си, уверени сме, че ще я намерим, трябва само да търсим.

И четири дена, след като напуснахме Сесел, вече търсехме в околностите на Веве между многобройните вили, които от езерото със сините води са накацали гиздаво по зелените и гористи склонове на планината, в коя от тях живее госпожа Милиган с Артур и Лиза. Най-после пристигнахме. Време беше — имахме само три су в джоба, а обувките ни бяха без подметки.

Но Веве не е селце, както ние си го представяхме в самото начало. Той е град и дори нещо повече от обикновен град, защото го съединяват с Вилньоф редица села и предградия, които образуват с него едно цяло — Клоне, Корсие, Тур дьо Пелц, Кларанс, Вето, Шильон. А много скоро разбрахме, че ще бъде безполезно да питаме за госпожа Милиган или пък чисто и просто за една англичанка, придружена от болния си син и от едно нямо момиче. Във Веве и по бреговете на езерото имаше толкова много англичани и англичанки, като в курортен град в околностите на Лондон.

И тъй, най-добре беше сами да търсим и да посетим всички къщи, в които можеха да живеят чужденци. Всъщност това не беше много трудно — трябваше само да изпълняваме нашата програма по всички улици.

За един ден обиколихме целия Веве и направихме добър сбор. Преди, когато искахме да съберем пари за нашата крава или за куклата на Лиза, щяхме да бъдем щастливи вечерта, но сега не ни беше до пари. Никъде не открихме ни най-малка следа от госпожа Милиган.