Без дом

На другия ден продължихме издирванията си в околностите на Веве, като вървяхме право пред себе си, където ни изведат пътищата, и свирехме под прозорците на хубавите къщи безразлично дали тия прозорци бяха отворени, или затворени. Но вечерта не се прибрахме както предния ден. А тръгнахме от езерото, изкачихме се на планината, върнахме с пак при езерото, като разглеждахме наоколо и разпитвахме от време на време хората, по приветливото лице на които разбирахме, че са склонни да ни изслушат и да ни отговорят.

Тоя ден на два пъти ни зарадваха напразно, като ни отвърнаха, без да знаят името, че познават отлично жената, за която говорим. Единия път ни изпратиха в някаква хижа сред планината, а после ни увериха, че тя живее край езерото. И наистина англичанки живееха и край езерото, и сред планината, но нямаше и помен от госпожа Милиган.

След като обиколихме усърдно околностите на Веве, отбихме се малко встрани от Кларанс и от Монтрьо, недоволни от неуспеха на издирванията ни, но без да губим надежда. Ако не бяхме успели днес, утре навярно щяхме да успеем.

Вървяхме ту по пътища, оградени от двете страни със зидове, ту по пътеки, които лъкатушеха сред лозя и овощни градини, ту по пътечки, засенчени от грамадни кестени, чиито гъсти листа не пропускаха въздух и светлина и в сянката им растяха само кадифени мъхове. На всяка крачка по тия пътища и пътечки изникваха железни решетки или дървени огради, а зад тях се виждаха градински алеи, добре посипани с пясък, които се виеха около морави, осеяни тук-таме с дръвчета и цветя. После, скрита в зеленина, се издигаше разкошна къща или спретната къщурка, увита в пълзящи растения. И почти всички къщи и къщурки бяха така разположени, че през гъстите дървета и дръвчета се откриваше изглед към блестящото езеро и мрачните планини, които го ограждаха.

Тия градини много често ни отчайваха, защото не ни позволяваха да се приближим до къщите и хората, които се намираха в тия къщи, можеха да ни чуят само ако свирехме и пеехме с всички сили, а това в края на краищата се повтаряше от сутрин до вечер и ни уморяваше.

Един следобед свирехме така сред улицата — пред нас имаше само желязна решетка, заради която пеехме, а зад нас се издигаше стена, на която не обърнахме внимание. Изпял бях с пълен глас първия куплет на моята неаполитанска песен и щях да започна втория, когато изведнъж чухме зад себе си, отвъд стената, вик. После някой изпя слабо и с особен глас втория куплет.

Vorria arreventare no piccinoto
Cona lancella oghi vennenno acqua

Кой можеше да бъде?

— Да не е Артур? — попита Матиа.

Не, не беше Артур, познавах неговия глас, а Капи скимтеше сподавено и изразяваше голямата си радост, като скачаше по стената.

Не можах да се сдържа и извиках:

— Кой пее така?

А гласът отговори:

— Реми!

Името ми вместо отговор! Аз и Матиа се спогледахме смаяни.

Както стояхме така изумени един срещу друг, зърнах зад Матиа, на края на стената, над нисък плет, да се вее бяла кърпичка. Изтичахме нататък.

Едва когато стигнахме плета, успяхме да видим лицето, което развяваше кърпичката — Лиза! Най-после я намерихме, а заедно с нея намерихме и госпожа Милиган и Артур.

Но кой пееше? Този въпрос отправихме едновременно аз и Матиа, веднага щом езиците ни се развързаха.

— Аз — отвърна тя.

Лиза пееше! Лиза говореше!

Наистина много пъти бях чувал да казват, че Лиза някой ден ще проговори, и то навярно след някое силно вълнение, но не вярвах, че изобщо е възможно.

А ето че това се случи, ето че тя говореше, ето че чудото стана! И тя изпита това силно вълнение, когато ме чу да пея, когато видя, че се връщам при нея, и то тогава, когато можеше да смята, че съм изчезнал завинаги! При тая мисъл аз самият така силно се развълнувах, че бях принуден да се уловя за една клонка от плета, за да не падна. Но не беше време да се отпускам.

— Къде е госпожа Милиган? — попитах аз. — Къде е Артур?

Лиза мръдна устни, за да отговори, но от устата й се отрониха само няколко зле изречени звуци. Тогава, загубила търпение, тя започна своя език със знаци, за да се обясни и да ни даде възможност да я разберем по-скоро, тъй като езикът и умът й не бяха още свикнали да си служат умело със словото.

Както следях с очи нейните обяснения, които Матиа не разбираше, съгледах далеч в градината, на завоя на сенчеста алея, дълга количка, която един слуга караше. В тая количка лежеше Артур, а зад него вървеше майка му и… наведох се, за да видя по-добре… и господин Джеймс Милиган. Веднага се сниших зад плета, като казах бързо и на Матиа да се сниши, без да ми мине през ума, че господин Джеймс Милиган не познаваше Матиа.

Като мина първият страх, се сетих, че Лиза навярно е поразена от внезапното ни изчезване. Тогава се понадигнах и й пошепнах:

— Господин Джеймс Милиган не бива да ме види, защото може да ме върне в Англия.

Тя дигна уплашена двете си ръце.

— Не мърдай — продължих аз, — не говори за нас. Утре сутринта в девет часа ще дойдем пак тук. Гледай да бъдеш сама. А сега върви си.

Тя се колебаеше.