Без дом

Сред тая равнина, изгорена от сушата, когато минавахме през нея, е разположено голямо село, което се казва Бастид Мюра. Пренощувахме там в плевнята на една странноприемница.

— Тук — ми каза Виталис, като разговаряхме вечерта, преди да си легнем, — тук, в тоя край, и навярно в тая странноприемница се е родил един човек, който причини смъртта на хиляди войници и който, започнал живота си като слуга в конюшня, стана принц и крал. Наричаше се Мюра. Направиха го герой и на негово име нарекоха това село. Познавах го и много често съм разговарял с него.

Неволно го прекъснах:

— Когато беше слуга в конюшня ли?

— Не — засмя се Виталис, — когато беше крал. За пръв път идвам в Бастид, а с него се запознах в Неапол, в двореца му.

— Как, вие сте познавали крал?

Навярно съм възкликнал много смешно, защото господарят ми пак се заля от смях и дълго се смя.

Седнали бяхме на една пейка пред конюшнята, опрели гръб на стената, която още не беше изгубила дневната си топлина. В една голяма смокиня, която простираше клони над нас, щурците свиреха еднозвучната си песен. Пред нас, над покривите, пълната луна, която току-що бе изгряла, бавно се издигаше в небето. Тази нощ за нас беше още по-приятна, защото през деня бе много горещо.

— Искаш ли да спиш? — попита ме Виталис. — Или искаш да ти разкажа историята на крал Мюра?

— О, разкажете ми за краля, моля ви се.

Тогава той ми разказа надълго и широко тази история и ние останахме няколко часа на нашата пейка. Той говореше, а аз бях приковал поглед в лицето му, което луната озаряваше с бледата си светлина. Да, всичко това беше възможно! Не само възможно, но и истина!

Дотогава нямах никаква представа за историята. Кой можеше да ми я даде? Не мама Барберен, разбира се. Тя дори не знаеше какво е история. Тя се беше родила в Шаванон и там щеше да си умре. Нейният ум никога не се беше простирал по-далеч от погледа й. А за нейния поглед цялата вселена се заключаваше в страната, затворена от хоризонта, който се разкриваше от върха Одуз.

Господарят ми беше виждал толкова много неща!

Какъв ли е бил господарят ми на младини? И как ли е станал такъв, какъвто го виждам сега, на старини?

Ще се съгласите, че имаше от какво да се развълнува едно детско въображение, будно, живо и любопитно към чудеса.

Девета глава Срещам великан, обут в чизми, високи седем левги

Напускаме сухата земя на варовитите плата и ландите и си спомням, че навлизаме във вечнозелена и свежа долина, в долината на Дордон, по която се спускаме бавно, тъй като в богат край и жителите са богати, та даваме много представления: парите падат доста лесно в гаванката на Капи.

Един въздушен мост, лек, сякаш придържан в мъглата от паяжини, се издига над широка река, която влачи бавно ленивите си води — мостът се казва Кюбзак, а реката Дордон.

Град в развалини, с ровове, пещери, кули, а в средата — рухващите зидове на манастир, щурци, които свирят в тук-таме поникналите храсти — това е Сент Емилион.

Но всичко това се смесва смътно в паметта ми, докато веднага изниква друга гледка, поразила я доста силно, щом още пази отпечатъка, който някога е получила, и днес си я представя с всичките й подробности.

Преспахме в доста бедно селце и тръгнахме сутринта на разсъмване. Дълго вървяхме по прашен път и изведнъж пред погледите ни, доста преграждани от пътя, ограден от двете страни с лозя, се разгърна безкрайна шир — сякаш някаква завеса, докосната от вълшебна пръчица, изведнъж изчезна пред нас.

Широка река се виеше бавно около хълма, на който бяхме стигнали, а отвъд тая река се простираха покривите и камбанариите на голям град, пръснати до смъртните очертания на хоризонта. Колко къщи! Колко комини! Някои от тях по-високи и по-тесни, издигнати като колони, бълваха кълба черен дим, който, отвяван своеволно от вятъра, образуваше над града облак тъмна пара. По реката, сред течението й или край редица кейове, се трупаха много кораби — сякаш дървета в гора, те преплитаха един в друг своите мачти, въжета, платна и многоцветните си флагове, развявани от вятъра. Долитаха глухи хъркания, шум от железа и котли, звънтене на чукове и цялата тая врява бе заглушавана от тропота на многобройните коли, които сновяха насам-натам по кейовете.

— Бордо! — ми каза Виталис.

За дете, отрасло като мене, което досега беше виждало само бедните селца в областта Крьоз или няколко градчета, които случайно срещнахме по пътя, това бе приказно.

Спрях се, без да мисля, застанах неподвижен и се загледах пред мене, в далечината, наблизо, всякъде наоколо. Но скоро погледът ми се прикова в една точка — в реката и корабите по нея. И наистина там имаше някакво объркано движение, което будеше още по-силно любопитство, защото не разбирах нищо от него.