Без дом

Кораби с разперени платна се спускаха по течението на реката, леко наклонени на едната си страна, други плаваха нагоре. Някои стояха неподвижни като острови, а някои се въртяха около себе си, без да се вижда какво ги кара да се въртят. А имаше и други, без мачти, без платна, но с комин, който бълваше в небето кълба дим — те се движеха бързо във всички посоки и оставяха след себе си по жълтеникавата вода бразди бяла пяна.

— Настъпва прилив — ми каза Виталис, като отговаряше, без да съм го питал, на моето учудване. — Има кораби, които пристигат в открито море след далечно плаване: те са изцапани и като ръждясали. Други напускат пристанището. Тези, които виждаш сред реката да се въртят сами около себе си, се отклоняват от котвите си така, че носът им да бъде към прилива. Тези, които сноват, покрити с облаци дим, са влекачи.

Колко необикновени за мене думи! Колко нови представи!

Когато стигнахме моста, който свързва Бастид с Бордо, Виталис не смогваше да отговори на една стотна от въпросите, които му задавах.

Никога досега не бяхме престоявали толкова дълго в градовете, които срещахме по пътя си, защото изискванията на нашето представление ни налагаха да играем всеки ден на различни места, за да имаме нова публика. С актьори като тези, които влизаха в състава на „трупата на именития синьор Виталис“, програмата наистина не можеше да бъде много разнообразна и след като изиграехме „Слугата на господин Добродушко“, „Смъртта на генерала“, „Правдата тържествува“, „Болният взема очистително“ и три или четири други пиеси, беше свършено — нашите актьори изчерпваха всичките си възможности. Налагаше се другаде да повтаряме „Болният взема очистително“ или „Правдата тържествува“ пред зрители, които не бяха гледали тези пиеси.

Но Бордо е голям град, дето публиката лесно се сменява: като се прехвърлим в друг квартал, имахме възможност да даваме по три-четири представления на ден, без да ни викат, както се случи в Каор:

— Все едно и също ли ще гледаме?

От Бордо трябваше да отидем в По. Нашият маршрут ни принуди да прекосим голямата пустиня, която се простира от вратите на Бордо до Пиренеите и се нарича Ландите.

Макар че не приличах вече напълно на мишлето от баснята, което се чудело, възхищавало или плашело от всичко, каквото види, още в началото на това пътуване изпаднах в заблуждение, което разсмя много господаря ми и стана причина да ме подиграва, докато стигнахме в По.

Напуснали бяхме Бордо преди седем или осем дни и след като вървяхме в началото по бреговете на Гарона, изоставихме реката в Лангон и тръгнахме по пътя за Мон дьо Марсан, който навлиза в пустинята. Нямаше вече лозя, нямаше ливади и овощни градини, а само борови гори и зеленика. Скоро къщи се срещаха по-нарядко и бяха по-бедни. После попаднахме сред безкрайна равнина, която се простираше пред нас, докъдето стига погледът, с леки възвишения. Нямаше посеви, нямаше гори: в далечината — сива пръст, а съвсем близо до нас, край пътя, покрит с кадифен мъх — суха зеленика и хилава жълтуга.

— Ето ландите — каза Виталис. — Предстои ни да изминем двадесет — двадесет и пет левги в тая пустиня. Стягай си краката.

Трябваше да си стягам не само краката, но и главата, и сърцето, защото, като върви по такъв път, който сякаш никога няма да свърши, човек е обзет от някаква непреодолима тъга.

Оттогава съм пътувал често по море и винаги когато се намирам сред океана, без да виждам никакво платно наоколо, чувствувам в себе си същата необяснима тъга, която ме обхваща в тая пустинна шир.

Както в океана, очите ни се плъзгаха до забуления в есенни мъгли хоризонт и виждахме само сивата равнина, която се простираше пред нас гладка и еднообразна.

Вървяхме. А погледнехме ли неволно наоколо, струваше ни се, че тъпчехме на едно място, защото гледката беше все една и съща — вечно зеленика, вечно жълтуга, вечно мъхове. После папрати, чиито гъвкави и подвижни листа се огъваха от вятъра, навеждаха се, пак се изправяха, люшкаха се като вълни.

Рядко прекосявахме някоя горичка. Но тия горички не веселяха погледа, както става обикновено. Те се състояха от борики, чиито клони бяха изсечени до върха. По стъблата им имаше дълбоки резки и от тия червени рани смолата им изтичаше на бели, превърнати в кристали сълзи. Когато вятърът извиеше клоните им, те свиреха така жално, сякаш стенеха самите клети, осакатени дървета и се оплакваха от раните си.

Виталис ми беше казал, че вечерта ще стигнем някакво село, където ще можем да преспим.

Но вечерта наближаваше, а по нищо не личеше, че селото е наблизо. Нямаше засети ниви, добитък не пасеше в ландите, а в далечината никакъв дим не показваше, че някъде има къща.

Бяха уморен от пътя, който бяхме изминали от сутринта, а се чувствувах още по-смазан и от някаква обща изнуреност. Това благословено село никога ли нямаше да се появи на края на тоя безкраен път?

Напразно отварях очи и се взирах в далечината — пред мене се разстилаха все ландите, вечните ланди, чиито храсти все повече и повече потъваха в гъстеещия мрак.