Без дом

Миньорският занаят не е никак вреден за здравето и като изключим някои болести, причинени от липсата на въздух и на светлина, което с течение на времето изтощава кръвта, миньорът е също така здрав като селянина, който живее в здравословна местност. Той има дори предимството, че е запазен от лошото време, от дъжда, от студа и от прекалената жега. За него главната опасност е в срутванията, в експлозиите и в наводненията или в злополуките, последица на неговата работа, на неговото невнимание или на неопитността му.

Вечерта, преди да замина, Алекси се прибра със силно ударена дясна ръка от голям къс каменни въглища, която не дръпнал навреме. Единият му пръст беше наполовина смазан, а цялата му ръка — натъртена.

Минният лекар дойде да го прегледа и превърже. Състоянието му не беше тежко, ръката щеше да оздравее, пръстът също. Но трябваше почивка.

Чичо Гаспар приемаше живота, какъвто си е, без да се вълнува и без да се сърди. Само едно можеше да го накара да излезе от обикновеното си добродушие — спънките в работата му. Когато чу, че Алекси трябва да почива няколко дни, той се развика. Кой ще бута вагонетката през време на тая почивка? Нямаше кой да замести Алекси. Ако беше дума да го замести изобщо, все щеше да намери някого, но само за няколко дни сега беше невъзможно. Нямаше хора или поне нямаше деца.

Той се разтича пак да намери някой возач, но се върна, без да е намерил. И пак се затюхка. Беше истински отчаян, защото виждаше, че и той ще бъде принуден да почива, а кесията не му позволяваше почивка.

Като видях това и разбрах причините на неговото отчаяние, а, от друга страна, като се почувствувах почти задължен в такъв случай да се отплатя някак за гостоприемството им, попитах го трудно ли е да си возач.

— Няма нищо по-лесно от това. Трябва само да се бута една вагонетка, която се търкаля по релси.

— Тежка ли е тая вагонетка?

— Немного, щом Алекси я буташе добре.

— Вярно! Щом Алекси я е бутал добре, ще мога да я бутам и аз.

— Ти ли, момче?

И прихна да се смее. Но скоро пак стана сериозен.

— Разбира се, че ще можеш, стига да искаш.

— Искам, щом мога да бъда полезен.

— Ти си добро момче, и толкоз: утре ще слезеш с мене в рудника. Вярно, че ще ми направиш услуга, но това ще бъде може би полезно и за тебе самия. Ако свикнеш със занаята, ще е по-добре, отколкото да скиташ по дългите пътища. Пък и в рудника няма опасност от вълци.

Какво щеше да прави Матиа, докато аз бъда в рудника? Не можех да го оставя на гърба на чичо Гаспар. Предложих му да тръгне сам с Капи да дава представления в околността и той веднага се съгласи.

— Ще бъда много щастлив, ако спечеля съвсем сам пари за кравата — засмя се той.

От три месеца, откакто бяхме заедно и живееше на чист въздух, Матиа не приличаше вече на бедното хилаво и тъжно момче, което срещнах до черквата „Сен Медар“, умиращо от глад, а още по-малко на недоносчето, което видях за пръв път на тавана на Гарофоли да наглежда супата и да притиска от време на време с две ръце заболялата го глава. Нямаше вече болки в главата, не беше вече тъжен, не беше дори хилав. Таванът на улица „Лурсин“ го беше направил тъжен. Слънцето и чистият въздух му върнаха здравето, възвърнаха му и радостта.

През време на нашето пътуване той беше бодър и весел, вземаше всичко откъм добрата му страна, забавляваше го всичко, задоволяваше се със съвсем малко, превръщаше лошото в добро. Какво щях да правя без него? Колко ли пъти досадата и тъгата щяха да ме потискат?

Тая разлика между двама ни се дължеше без съмнение на характера и на природата ни, но и на произхода, на народността ни.

Той беше италианец, беше безгрижен и любезен, лесно се огъваше пред трудностите, без да се сърди или негодува, нещо чуждо на хората от моята родина, които са по-предразположени към съпротивление и борба.

— Коя е твоята родина? — ще ме попитате вие. — Ти имаш ли родина?

Ще отговоря по-късно. Тогава не знаех още и исках да кажа само, че Матиа и аз никак не си приличахме, но се разбирахме много добре, дори когато го учех на ноти и да чете. Уроците по музика, разбира се, минаваха винаги леко, но с четенето не беше така и можеха спокойно да се явяват трудности, тъй като аз не бях нито търпелив, нито пък снизходителен като тези, които са свикнали да дават уроци. Но такива трудности никога не възникнаха. Дори когато бивах несправедлив, а това се случваше често, Матиа никак не се сърдеше.

И тъй, уговорихме се, че като сляза утре в рудника, Матиа ще тръгне да дава музикални и драматически представления, за да увеличи състоянието ни. Капи, на когото обясних това споразумение, сякаш ни разбра.

На другата сутрин ми дадоха работните дрехи на Алекси. Поръчах за последен път на Матиа и Капи да бъдат разумни през пътуването и тръгнах след чичо Гаспар.

— Внимавай! — каза ми той, като ми даде лампата. — Върви след мене и като слизаш по стълбите, не изоставяй никога едно стъпало, преди да си стъпил здраво на друго.

Потънахме в галерията — той вървеше пръв, а аз по стъпките му.