Без дом

— Ако се плъзнеш по стълбите — продължи той, — не се отпускай, задръж се, дъното е дълбоко и твърдо.

Нямах нужда от тия препоръки, за да се разтревожа, тъй като човек и без това напуска с известно смущение светлината, за да навлезе в мрака, и земната повърхност, за да се спусне в дълбините. Обърнах се неволно назад, но вече бяхме навлезли доста навътре в галерията и светлината в дъното на тоя тъмен коридор беше вече някакво бяло кълбо, прилично на луната в мрачно и беззвездно небе. Засрамих се от това неволно движение, което трая само миг, и бързо тръгнах след чичо Гаспар.

— Стълбата — каза той след малко.

Стояхме пред черна яма и в бездънната й дълбочина виждах как се люлеят светлини, които бяха големи при входа и ставаха все по-малки, колкото се отдалечаваха, докато се превръщаха в точици. Това бяха лампите на работниците, влезли преди нас в рудника. Шумът на техния разговор достигаше до нас като глух шепот носен от хладен въздух, който духаше в лицето ни. Този въздух имаше някакъв дъх, който вдишвах за пръв път — нещо като смесица от етер и бензин.

След стълбата имаше стълбички, след стълбичките — друга стълба.

— Ето ни на първия хоризонт — рече чичо Гаспар.

Намирахме се в сводеста галерия с отвесни стени.

Стените бяха иззидани. Сводът беше малко по-висок от човешки ръст, но имаше места, където трябваше да се навеждаме, за да минем, или защото таванът се беше снишил, или защото почвата се беше издигнала.

— Това е от налягането на почвата — обясни ми чичо Гаспар. — Понеже планината е издълбана навсякъде и има празни пространства, пластовете искат да се слегнат и когато натежат много, разрушават галериите.

На земята имаше железопътни релси и по дължината на галерията течеше малък ручей.

— Този ручей се събира с други, които като него се образуват от водата, която се изцежда, и заедно се вливат в един водосборен кладенец. Машината трябва да изхвърля всеки ден хиляда– хиляда и двеста кубически метра вода в Дивон. Ако спре, рудникът скоро ще бъде залян. Впрочем сега сме точно под Дивон.

И понеже неволно се сепнах, той прихна да се смее.

— На петдесет метра дълбочина няма опасност да ти се излее в шията.

— Ами ако се пробие дупка?

— Ха, дупка! Галериите минават по няколко пъти под реката. В някои рудници има опасност от наводнения, но не тук. Стига ни газът гризу, стигат ни срутванията и взривовете.

Когато стигнахме на работното си място, чичо Гаспар ми показа какво трябва да правя и когато вагонетката ни бе пълна с въглища, той я забута заедно с мене, за да ми покаже как трябва да я закарам до шахтата и да се отбивам, за да давам път на други возачи, които идват насреща ми.

Той имаше право, като казваше, че занаятът не е много труден, и за няколко часа не станах много сръчен, но поне вършех работа. Липсваха ми само умение и навик, без които в никой занаят никога не се сполучва, и бях принуден да ги замествам криво-ляво с повече усилия, поради което вършех по-малко полезна работа, а повече се уморявах.

За щастие животът, който водех от няколко години, и особено тримесечното ми пътуване ме бяха калили. Тъй че не се оплаквах и чичо Гаспар заяви, че съм добро момче и че един ден ще стана добър миньор.

Наистина имах голямо желание да сляза в рудника, но никак не ми се искаше да остана там — бях полюбопитствувал, но нямах никакво влечение.

За да живееш под земята, са необходими особени качества, които аз нямах. Трябва да обичаш тишината, самотата, съсредоточеността. Трябва да стоиш дълги часове, дълги дни вглъбен в мислите си, без да размениш нито дума, без никакво развлечение. А аз не бях никак привикнал към това, тъй като бях водил скитнически живот, вечно на път, с песен на уста. Тъжни и печални ми се струваха часовете, през които бутах вагонетката в мрачните галерии, осветени само от моята лампа, без да чувам друг шум освен далечния грохот на вагонетките, клокоченето на водата в ручеите и от време на време взривовете, които с избухването си в тая гробна тишина я правеха още по-тежка и по-зловеща.

Понеже спускането и излизането от рудника е трудна работа, миньорите остават там целия дванадесетчасов ден и не се изкачват, за да се хранят вкъщи, а ядат в шахтата.