Без дом

Бях откарал вагонетката си за трети път до шахтата „Света Алфонсина“, когато чух откъм шахтата странен шум, ужасно бучене, каквото не бях чувал никога, откакто работех в рудника. Свличане ли беше или общо срутване? Ослушах се. Бученето продължаваше, като отекваше от всички страни. Какво означаваше това? Първо се уплаших и мислех да избягам по стълбите. Но вече се бяха подигравали толкова често с моите страхове, че ме досрамя и останах. Навярно някакъв взрив в рудника или вагонетка падаше в шахтата, или може би чисто и просто насипи се свличаха в коридорите.

Изведнъж стадо плъхове мина между краката ми тичешком, като конен ескадрон, който бяга. После ми се стори, че чувам странен шум по пода и стените на галерията с клокочене на вода. Мястото, където бях застанал, бе напълно сухо и този шум беше необясним.

Взех лампата си, за да видя, и я наведох надолу.

Наистина беше вода. Идеше откъм шахтата и се изкачваше в галерията. Тоя страхотен шум, това бучене значи се дължеше на вода, която нахлуваше в рудника. Зарязах вагонетката на релсите и се втурнах в забоя.

— Чичо Гаспар, в рудника има вода!

— Пак дърдориш глупости!

— Пробила се е дупка под Дивон! Да бягаме!

— Остави ме намира!

— Чуйте сам.

Гласът ми беше толкова развълнуван, че чичо Гаспар се ослуша с вдигната кирка. Същият шум продължаваше, все по-силен, по-зловещ. Нямаше никакво съмнение — вода нахлуваше.

— Бягай бързо — викна ми той, — има вода в рудника!

И като продължаваше да вика „има вода в рудника“, чичо Гаспар грабна лампата, защото това е винаги първото движение на миньора, и се спусна в галерията.

Не бях направил и десет крачки и забелязах учителя, който също слизаше в галерията, за да разбере какъв беше шумът, който го беше поразил.

— Има вода в рудника! — извика чичо Гаспар.

— Дивон е пробил дупка — добавих аз.

— Ама че си глупав!

— Бягайте! — викна учителят.

Водата бързо се беше изкачила в галерията, сега стигаше до коленете ни и едва вървяхме.

Учителят се спусна след нас и тримата викахме, като минавахме край забоите:

— Бягайте! В рудника има вода!

Водата се издигаше с бясна бързина. За щастие не бяхме много далеч от стълбите, иначе никога не бихме могли да се доберем дотам. Учителят стигна пръв, но се спря.

— Качете се първо вие — каза той. — Аз съм най-старият, а и съвестта ми е чиста.

Не беше време да си разменяме учтивости. Чичо Гаспар пое пръв, аз след него и учителят подир нас — а доста далеч зад него вървяха няколко работници, които ни бяха настигнали. Никога четиридесетте метра, които деляха втория хоризонт от първия, не бяха изминавани с такава бързина. Но преди да стигнем последното стъпало, отгоре ни заля струя вода и угаси лампите — истински водопад!

— Дръжте се здраво! — викна чичо Гаспар.

Той, учителят и аз се заловихме здраво за стъпалата, за да се задържим. Но тези, които идеха след нас, бяха повлечени и положително, ако имахме да изкачваме повече от десетина стъпала, и ние щяхме да бъдем повалени, защото в миг водопадът се беше превърнал в порой. И да стигнехме първия хоризонт, нямаше да се спасим, защото трябваше да изминем още петдесет метра, за да излезем, а и в тая галерия имаше вода, беше тъмно, лампите бяха угасени.

— Загубени сме — каза с почти спокоен глас учителят. — Прочети си молитвата, Реми.

Но в тоя миг в галерията се появиха седем или осем лампи, които притичваха към нас. Водата стигаше вече до коленете ни. Докосвахме я с ръка, без да се навеждаме. Не беше спокойна вода, а порой, водовъртеж, който повличаше всичко по пътя си и въртеше парчета греди като пера. Мъжете, които тичаха към нас и чиито лампи бяхме забелязали, искаха да продължат пътя си в галерията, за да се доберат до стълбичките и стълбите, които бяха наблизо. Но пред такъв порой това беше невъзможно. Как да го преодолеят, как да устоят на неговия напор, на гредите, които той влачеше?

Същите думи, които се изтръгнаха от устата на учителя, се изтръгнаха и от техните уста:

— Загубени сме!

Стигнали бяха при нас.

— Насам — извика учителят, който единствен между нас беше запазил самообладание. — Единственото ни спасение е в старите шахти.

Старите шахти бяха отдавна изоставена част от рудника, където никой не ходеше, но която учителят посещаваше често, когато търсеше някоя рядкост.

— Връщайте се обратно — викна той — и ми дайте една лампа да ви водя.

Обикновено, когато той говореше, му се смееха в лицето или пък му обръщаха гръб, като дигаха рамене. Но най-силните бяха загубили силата си, с която се гордееха, и като чуха гласа на тоя добродушен старец, с когото се подиграваха преди няколко минути, всички се подчиниха. Неволно всички му подадоха лампата си. Той грабна бързо една с едната си ръка и като ме повлече с другата, тръгна начело. Движехме се по течението и вървяхме доста бързо.

Не знаех къде отиваме, но надеждата ми се възвърна. След като вървяхме известно време в галерията — няколко секунди или няколко минути, не зная, тъй като бяхме загубили вече представа за времето, — той се спря.

— Няма да имаме време — извика той. — Водата се издига много бързо.