Без дом

Като чуха учителят да обяснява, че се намираме в нещо като водолазен звънец, в който водата не може да се изкачи до нас, защото въздухът я спира, някои зашушукаха недоверчиво:

— Ама че глупост! Та нима водата не е по-силна от всичко.

— Да, навън, когато е свободна. Но като потопиш чаша с устието надолу в пълна кофа, водата стига ли до дъното на чашата? Не, нали? Остава празно пространство. Е, добре, това празно пространство се дължи на въздушното налягане. Тук имаме същото нещо. Ние сме в дъното на чашата и водата няма да стигне до нас.

— Да, разбирам — обади се чичо Гаспар — и сега си мисля, че грешите, като се подигравате толкова често с учителя. Той знае неща, които ние не знаем.

— Значи сме спасени! — извика Карори.

— Спасени ли? Не съм казал такова нещо. Но няма да се удавим, това ви обещавам. Спасява ни положението, че забоят е затворен. Но ние също сме затворени и не можем да излезем.

— Когато водата спадне…

— Ще спадне ли, не зная. Да си отговорим на тоя въпрос, трябва да знаем откъде е дошла, а кой може да каже това?

— Нали сам казваш, че има наводнение.

— Е, та? Че има наводнение, това е сигурно. Но откъде иде то? Дивон ли е излязла от коритото си и е заляла шахтите? Буря ли е? Извор ли е пробил? Земетресение ли е имало? Трябва да си горе, за да можеш да кажеш това, а за нещастие ние сме долу.

— Може и градът да е отнесен?

— Може…

Настъпи мълчание, изпълнено с ужас.

Водата бе престанала да бучи. Само от време на време през почвата се чуваха глухи тътнежи и се чувствуваха някакви трусове.

— Рудникът трябва да е пълен — каза учителят. — Водата не нахлува вече.

— Ами Пиер? — извика отчаян Пажес.

Пиер беше негов син, въглекопач като него, който работеше в рудника, на третия хоризонт. До този миг чувството за самосъхранение, което е винаги така деспотично, не му позволяваше да мисли за сина си. Но думите на учителя „рудникът е пълен“ го изтръгнаха от грижата за себе си. „Пиер! Пиер!“ — викаше той сърцераздирателно. „Пиер!“ Всичко мълчеше — дори и ехото. Заглъхналият глас не излизаше от нашия звънец.

— Навярно се е скрил в някой забой — каза учителят. — Сто и петдесет души удавени ще бъде страшно нещо. Бог няма да позволи това.

Стори ми се, че не вярваше много на думите си. Най-малко сто и петдесет мъже бяха слезли сутринта в рудника. Колко от тях са успели да се изкачат през шахтите или са намерили убежище като нас? Всичките ни другари загинали, издавени, мъртви! Никой не посмя вече да промълви нито дума.

Но при положение като нашето не съчувствието или милосърдието овладяват сърцата или ръководят ума.

— А ние? — попита Бергуну след кратко мълчание. — Какво ще правим ние?

— Какво искате да правим?

— Само ще чакаме — каза учителят.

— Какво ще чакаме?

— Ще чакаме. Да не искаш да пробиеш четиридесетте или петдесетте метра, които ни делят от белия свят, с куката на твоята лампа?

— Но ще измрем от глад!

— Това не е най-голямата опасност.

— Слушай, учителю, говори, не ни плаши. Къде е опасността, най-голямата опасност?

— Гладът не е страшен. Чел съм, че работници, изненадани като нас от вода в някакъв рудник, издържали двадесет и четири дни, без да ядат. Това било много отдавна, по време на религиозните войни, но и вчера да е било, все едно. Не, гладът не ме плаши.

— Какво те безпокои, щом казваш, че водата не може да се изкачи?

— Не чувствувате ли тежест в главата и някакво бръмчене? Дишате ли леко? Аз — не.

— Мене ме боли главата.

— На мене ми се вие свят.

— Слепите ми очи бият.

— Аз съм съвсем замаян.

— Ето там е засега опасността! Колко време можем да издържим в тоя въздух? Не зная. Ако бях учен, а не невежа, бих ви казал, но не зная. Намираме се на около четиридесет метра под земята и навярно под нас има тридесет и пет или четиридесет метра вода, което ще рече, че въздухът е под налягане четири или пет атмосфери. Как се живее в толкова сгъстен въздух? Ето кое трябва да знаем и ще го узнаем на собствения си гръб, може би.

Нямах никаква представа какво е това сгъстен въздух и тъкмо затова може би се уплаших много от думите на учителя. Другарите ми се сториха също много развълнувани от тия думи. И те не знаеха повече от мене, и тях като мене ги разтревожи неизвестността.

Учителят съзнаваше напълно нашето отчаяно положение и въпреки че го виждаше ясно, в целия му ужас, мислеше само какви мерки да се вземат, за да издържим.

— Сега — каза той — трябва да се нагласим така, че да останем тук, без да има опасност да се търкулнем във водата.

— Нали издълбахме дупки.

— Мислите ли, че няма да се уморите, като стоите в едно и също положение?

— Значи мислиш, че ще останем дълго време тук?

— Знам ли аз!

— Ще ни дойдат на помощ.

— Разбира се, но за да ни дойдат на помощ, трябва да имат тази възможност. Колко време ще мине, докато се заемат с нашето спасяване? Само онези, които са на земята, могат да кажат това. Ние, които сме долу, трябва да се нагласим така, че да ни бъде колкото се може по-удобно, защото ако някой от нас се подхлъзне, е загубен.

— Да се вържем всички заедно.

— Ами въжета?

— Да се държим за ръце.