Без дом

— Мисля, че най-добре ще бъде да си изкопаем площадки като на стълба. Ние сме седем души, ще се съберем всички на две площадки. Четирима ще седнат на първата, трима на втората.

— С какво ще копаем?

— Нямаме кирки.

— С куките на лампите в праха, с ножовете в твърдата почва.

— Няма да можем.

— Не говори така, Пажес. В нашето положение човек трябва да може всичко, за да спаси живота си. Ако някой от нас заспи, както сме застанали сега, ще бъде загубен.

Със своето хладнокръвие и със своята решителност учителят си беше извоювал сред нас авторитет, който растеше всеки миг. В това се крие величието и красотата на смелостта — тя се налага. Инстинктивно чувствувахме, че неговата нравствена сила се бореше срещу бедствието, което беше унищожило нашата, и очаквахме спасение от тая сила. Заловихме се за работа, защото беше явно, че изкопаването на тия две площадки беше първото нещо, което трябваше да направим. Трябваше да се настаним ако не удобно, то поне така, че да не се търкулнем в бездната, която зееше в краката ни. Запалихме четири лампи — те даваха достатъчно светлина, за да можем да работим.

— Да изберем места, където копането няма да бъде много мъчно — продължи учителят.

— Слушайте — обади се чичо Гаспар, — имам да ви направя едно предложение: ако някой е с ума си, това е само учителят. Когато ние загубихме самообладание, той запази своето, той е мъж и е смел. И той е бил въглекопач като нас и много работи знае повече от нас. Предлагам той да бъде началник и да ръководи работата.

— Учителят ли? — прекъсна го Карори, който беше същинско животно, впрегатно говедо, и имаше само толкова ум, колкото му беше необходим, за да бута вагонетката. — Защо не аз? Щом избирате возач, и аз съм возач като него.

— Не избираме возач, говедо, а човек, а той е най-много човек от всички нас.

— Вчера не говорехте така.

— Вчера и аз бях глупав като тебе и се подигравах на учителя заедно с другите, за да не призная, че знае повече от нас. Днес го моля да ни стане началник. Кажи, учителю, какво искаш да направя? Ръцете ми са здрави, знаеш добре. А вие, останалите, какво ще кажете?

— Хайде, учителю, слушаме те.

— И ще те слушаме.

— Чуйте ме — обади се учителят. — Щом искате да ви стана началник, ще ви стана, но при условие, че ще изпълнявате това, което ви кажа. Може да останем тук дълго време, няколко дена. Не зная какво ще се случи. Ще бъдем тук като корабокрушенци на сал, дори в по-страхотно положение, тъй като на сала има поне въздух и светлина. Човек диша и вижда. Ако ви стана началник, каквото и да се случи, трябва да ми се подчинявате.

— Ще ти се подчиняваме — заявиха всички.

— Ако вярвате, че това, което искам от вас, е правилно, ще ми се подчинявате, да, но ако не вярвате?

— Ще вярваме.

— Всички знаем, че си честен човек, учителю.

— И смел човек.

— И човек, който знае много.

— Забрави подигравките, учителю.

Тогава нямах още опита, който придобих по-късно, и не можех да се начудя, като гледах как същите тия хора, които преди няколко часа обсипваха с подигравки учителя, сега признаваха, че има качества. Не знаех, че събитията могат да променят мненията и чувствата на известни хора.

— Заклевате ли се? — запита учителят.

— Заклеваме се! — отвърнаха всички в един глас.

И се заловихме за работа. Всички имахме ножове в джобовете си — добри ножове, със здрава дръжка и твърдо острие.

— Трима ще започнат да копаят — каза учителят. — Тримата най-силни. А по-слабите, Реми, Карори, Пажес и аз, ще ринем пръстта.

— Не, ти не — прекъсна го Компейру, който беше грамаден мъж, — ти не бива да работиш, учителю, ти си доста слаб. Ти си инженерът, а инженерите не копаят.

Всички подкрепиха мнението на Компейру, като казаха, че щом учителят е наш инженер, не трябва да работи. Толкова добре бяха почувствували ползата от ръководството на учителя, че на драго сърце биха го увили в памук, за да го предпазят от опасности и злополуки. Той беше нашият кормчия.

Работата, която трябваше да свършим, щеше да бъде много лека, ако имахме сечива, но с ножове беше трудно и щеше да ни отнеме много време. И наистина трябваше да издълбаем две площадки в шистата и за да не бъдем изложени на опасността да се плъзнем по склона на забоя, тия площадки трябваше да бъдат достатъчно широки, за да има място на едната за четирима от нас, а на другата за трима. Именно с такава цел предприехме тая работа.

Двама души копаеха на всяка площадка, а третият изхвърляше парчетата шисти. Учителят с лампа в ръка сновеше от едната площадка на другата. При дълбането намерихме в праха няколко парчета греди, заровени там — те помогнаха много да задържим пръстта и да не позволим да се свлече долу. След три часа непрекъсната работа издълбахме една площадка, на която можехме да седнем.

— Стига засега — нареди учителят. — После ще разширим площадката така, че да можем да легнем на нея. Не бива да хабим напразно силите си, ще ни потрябват.

Учителят, чичо Гаспар, Карори и аз се настанихме на долната площадка, а тримата въглекопачи на горната.

— Трябва да пестим лампите — каза учителят. — Да ги угасим и да оставим да гори само една.