Без дом

— Водата, не зная. Трябва да се има предвид колко вода се е стекла в рудника, двеста хиляди кубически метра ли са, или триста хиляди, не се знае. Но за да стигнат до нас, не е необходимо да изхвърлят всичката вода, която се е събрала, ние сме на първия хоризонт. И понеже ще се работи едновременно в три шахти с по две кофи, с други думи, шест кофи по двадесет и пет хектолитра едната ще изхвърлят водата или сто и петдесет хектолитра ще бъдат изгребвани наведнъж. Виждате, че все пак може да се работи доста бързо.

Завърза се неясен спор коя възможност ще бъде по-добре да се използува. Но единственото нещо, което разбрах от тоя спор, беше, че при изключително стечение на най-благоприятни обстоятелства трябваше да останем най-малко осем дена в нашата гробница.

Осем дена! Учителят ни беше говорил за работници, които останали заровени двадесет и четири дена. Но то бе разказ, а ние бяхме изправени пред самата действителност. Когато тая мисъл ми се втълпи в ума, не чух вече нито дума от разговора. Осем дена!

Не зная колко време бях потискан от тая мисъл, когато спорът се прекрати.

— Слушайте! — каза Карори, който тъкмо защото беше доста близо до животните, имаше и по-развити животински сетива от всички нас.

— Какво?

— Нещо шуми във водата.

— Да не си търкулнал камък?

— Не, някакъв глух шум.

Ослушахме се. Имах остър слух, но за шумовете на живота и на земята. Не чух нищо. Но другарите ми, които бяха свикнали с различните шумове в рудника, бяха по-щастливи от мене.

— Да — каза учителят, — нещо става във водата.

— Какво, учителю?

— Не зная.

— Да не спада водата?

— Не, шумът не е постоянен, а на пресекулки и е равномерен.

— На пресекулки и равномерен! Спасени сме, деца! Този шум е от кофите, с които изгребват водата от шахтите.

— Кофите, с които изгребват водата…

Всички едновременно, в едни глас, повторихме тия думи и скочихме, сякаш ни удари електрически ток.

Не бяхме вече на четиридесет метра под земята, въздухът не беше вече сгъстен, таванът на забоя не ни потискаше вече, ушите ни престанаха да бучат, дишахме свободно, сърцата ни туптяха радостни в гърдите!

Карори ми хвана ръката и я стисна здраво.

— Ти си добро момче — каза той.

— Не, ти си добро момче.

— Казвам ти, че си ти.

— Ти пръв чу кофите.

Той искаше непременно да съм добро момче. Сякаш беше занесен като пиян човек. Та не бяхме ли наистина пияни от надежда? Но тая надежда нямаше да се сбъдне толкова скоро и за всички нас.

Преди да видим отново топлата слънчева светлина, преди да чуем как шумолят листата от вятъра, трябваше да прекараме дълги и мъчителни дни в забоя и да преживеем много страдания, като се питаме тревожно дали ще видим някога тая светлина, дали ще чуем някога това приятно шумолене.

Но за да ви опиша страхотната катастрофа в рудника Трюйер такава, каквато беше в действителност, трябва да ви разкажа как стана тя и какви мерки взеха инженерите за нашето спасяване.

Когато слязохме в рудника в понеделник сутринта, небето бе покрито с черни облаци и всичко предвещаваше буря. Към седем часа се извила буря с истински проливен дъжд. Облаците, които се влачели ниско, навлезли в лъкатушната долина на Дивон и затворени в тоя кръг от хълмове, не могли да се издигнат нагоре. Целият дъжд се излял върху долината. Не било порой, не било водопад, а същински потоп. За няколко минути водите на Дивон и на притоците й придошли, което е много близо до ума, защото при камениста почва водата не попива, а тече по наклона и се влива в реката. Изведнъж водите на Дивон изпълнили стръмното й корито, а потоците Сент Андеол и Трюйер прелели. Отблъснати от придошлата Дивон, водите на Трюейр нямало къде да се влеят и потекли към землището на рудниците. Това разливане станало почти за миг. Но работниците горе, заети с промиване на рудата, били принудени да се скрият от бурята и не били изложени на никаква опасност. Не за пръв път имало наводнение в Трюйер и понеже входовете на трите шахти били на такава височина, че водата не можела да ги залее, едничката им грижа била да спасят купчините греди, приготвени за подпиране на галериите. С това се занимавал и инженерът на рудника, когато изведнъж видял, че водите се въртят и се спускат в някаква яма, която сами си били издълбали. Тази яма се намирала на повърхността на пласт каменни въглища.

Нямало нужда да се мисли особено много, за да се разбере какво се е случило — водите нахлували в рудника, наклоненият пласт им служел за корито. Те спадали навън. Рудникът ще бъде залян и ще се изпълни с вода. Работниците ще се издавят.

Той изтичал до шахтата „Свети Жулиен“ и дал нареждане да го спуснат. Но тъкмо щял да стъпи в подемника, се спрял. От вътрешността на рудника се разнесъл страхотен шум от пороя.

— Не слизайте — казали му хората, които били около него, в желанието си да го задържат.

Но той се изскубнал от ръцете им, извадил часовника си от жилетката, подал го на един от работниците и казал:

— Дръж, дай го на дъщеря ми, ако не се върна.

После се обърнал към тези, които движели подемника.

— Спускайте! — казал той.