Без дом

В калпака имаше лула, тютюн, един ключ, парче наденица, свирка от костилка на праскова, ашици, три пресни ореха и глава лук, с други думи — беше едновременно бюфет и склад.

— Хляба и наденицата ще си разделите тая вечер с Реми.

— Но аз съм гладен — възрази жално Карори. — Сега съм гладен.

— Довечера ще бъдеш още по-гладен.

— Какво нещастие, че това момче няма часовник в склада си. Щяхме да знаем колко е часът. Моят е спрял.

Моят също беше спрял от водата.

Мисълта за часовник ни възвърна към действителността. Колко ли беше часът? От колко време бяхме в забоя? Поспорихме, но не стигнахме до съгласие. Според едни часът беше дванадесет, според други — шест часът вечерта, с други думи, според първите бяхме затворени преди по-малко от пет часа, а според последните преди повече от десет. Оттук започнаха нашите разногласия в преценките, разногласия, които често се повтаряха и ни довеждаха до значителни заблуждения.

Не бяхме разположени да разговаряме на вятъра.

Щом спорът за времето се изчерпа, всички млъкнахме и сякаш потънахме в собствените си мисли.

За какво мислеха другарите ми, не зная, но ако съдя по себе си, мислите им навярно не бяха весели. Въпреки твърдостта на учителя никак не вярвах в нашето спасение. Боях се от водата, боях се от мрака, боях се от смъртта. Тишината ме потискаше. Несигурният таван на забоя ме смазваше, сякаш целият тегнеше върху мене. Значи нямаше да видя вече Лиза, нито Етиенет, ни Алекси, ни Бенжамен! Кой щеше да ги свърже помежду им, когато умра? Нямаше да видя вече Артур, нито госпожа Милиган, ни Матиа, ни Капи. Биха ли могли да обяснят някога на Лиза, че съм умрял заради нея? А мама Барберен, горката мама Барберен! И мислите ми се нижеха по-зловещи една от друга. А когато погледнех другарите си, за да се разсея, и ги виждах също така измъчени и потиснати като мене, потъвах отново в мислите си, още по-тъжен и по-мрачен. Но те бяха свикнали с живота в рудника и затова не страдаха от липса на въздух, на слънце, на свобода. Забоят не им тегнеше.

Изведнъж сред тишината се разнесе гласът на чичо Гаспар.

— Според мене — каза той — още не са започнали да работят за нашето спасение.

— Защо мислиш така?

— Не се чува нищо.

— Целият град е разрушен, земетресение беше.

— Или пък в града мислят, че всички сме загинали и с нищо не могат да ни помогнат.

— Та тогава те са ни изоставили?

— Защо мислите така за своите другари? — прекъсна ги учителят. — Несправедливо е да ги обвинявате. Знаете много добре, че когато има злополука, миньорите не се изоставят едни други и двадесет души, сто души по-скоро ще загинат, но ще се притекат на помощ на другаря си. Знаете това, нали?

— Така е.

— Щом е така, защо мислите, че са ни изоставили?

— Нищо не чуваме.

— Вярно, че не чуваме нищо. Но можем ли да чуем тук? Кой ще каже? Аз не зная. И после, дори да можем да чуем и да е доказано, че не работят, доказва ли това, че са ни изоставили? Знаем ли как е станала злополуката? Ако е земетресение, за тези, които са се спасили, има работа в града. Ако пък е само наводнение, както предполагам, трябва да знаем в какво състояние са шахтите. Даже да са разрушени, може галерията на лампистерната да се е срутила. Необходимо е време да се организира спасяването. Не казвам, че ще ни спасят, но съм уверен, че работят за нашето спасяване.

Той каза това толкова уверено, че трябваше да убеди и най-малодушните, и най-уплашените. Но Бергуну възрази:

— Ами ако мислят, че всички сме умрели?

— Пак ще работят, но ако се боиш от това, да им докажем, че сме живи. Чукайте на стената с всички сили. Знаете как хубаво се предава звукът през земята. Ако ни чуят, ще знаят, че трябва да побързат, а чукането ще ги насочи в коя посока да търсят.

Без да чака повече, Бергуну, който носеше грамадни ботуши, започна да чука силно, като за сбор на миньорите. И този шум, особено мислите, които будеше в нас, ни изтръгна от нашето вцепенение. Дали ще ни чуят? Дали ще ни отговорят?

— Слушай, учителю — каза чичо Гаспар, — ако ни чуят, какво ще направят, за да ни се притекат на помощ?

— Има само две възможности и съм уверен, че инженерите ще прибегнат и към двете — да прокопаят ходове, за да стигнат до нашия забой, или да изхвърлят водата.

— О! Да прокопаят ходове!

— Ха! Да изхвърлят водата!

Тия две прекъсвания не смутиха учителя.

— Ние сме на четиридесет метра под земята, нали? Ако копаят от шест до осем метра на ден, за седем-осем дена ще стигнат до нас.

— Не могат да копаят шест метра на ден.

— В обикновен случай не, но за да спасят другарите си, могат да направят много неща.

— В никакъв случай няма да можем да издържим осем дена. Помислете само, учителю, осем дена!

— Добре, ами водата? Как и где я изхвърлят?