Без дом

Останалите с удоволствие биха споделили закуската ни, но бяха обещали, че ще се подчиняват, и държаха на думата си.

— Ако ни е забранено да ядем, позволено ни е да пием — обади се Компейру.

— Можеш да пиеш, колкото щеш, вода имаме в изобилие.

— Изпий всичката вода в галерията.

Пажес поиска да слезе, но учителят не му позволи.

— Ще събориш пръст. Реми е по-лек и по-сръчен.

Той ще слезе и ще ни донесе вода.

— В какво?

— В ботуша ми.

Подадоха ми един ботуш и се готвех да се спусна до водата.

— Почакай — каза учителят — да ти помогна.

— Не бойте се: и да падна, няма нищо — зная да плувам.

— Искам да ти помогна.

Когато учителят се навеждаше, той полетя напред и било защото не беше пресметнал добре движението си, или пък защото въглищата не устояха на тежестта му, той се плъзна по наклона на забоя и цамбурна в тъмната вода с главата надолу. Лампата, която държеше, за да ми свети, се търкулна след него и също изчезна. В миг потънахме в непрогледен мрак и от всички гърди едновременно се изтръгна страшен вик. За щастие аз бях готов вече да сляза, спуснах се по гръб и се намерих във водата само секунда след учителя. През пътуването си с Виталис се бях научил да плувам и да се гмуркам добре и се движех във водата също така свободно, както на твърда земя. Но как да се оправя в тая мрачна бездна?

И през ум не ми мина за това, когато се спуснах, мислех само за учителя, който щеше да се удави, и с инстинкта на нюфаундлендско куче се хвърлих във водата. Къде да търся? Накъде да протегна ръка? Как да се гмурна? Това се питах, когато усетих, че сгърчена ръка ме сграбчи за рамото и ме повлече под водата. Силен тласък с крака ме изхвърли пак на повърхността. Ръката не ме беше пуснала.

— Дръжте се здраво за мене, учителю, и се крепете, като си дигате главата. Спасен сте.

Спасен? И двамата не бяхме спасени, защото не знаех накъде да плувам. Изведнъж се сетих.

— Хей, вие там, говорете! — извиках аз.

— Къде си, Реми?

Беше гласът на чичо Гаспар. Той ми определи посоката. Трябваше да плувам вляво.

— Запалете лампа.

Почти в същия миг светна пламък. Трябваше само да протегна ръка, за да пипна брега, вкопчих се с едната ръка за буна въглища и изтеглих учителя. Крайно време беше за него, защото се бе нагълтал с вода и вече започваше да се дави. Подържах му главата над водата и той дойде на себе си.

Чичо Гаспар и Карори, наведени напред, ни подаваха ръце, а Пажес, слязъл на нашата площадка, ни светеше. Чичо Гаспар хвана учителя за едната ръка, Карори за другата и го издърпаха на площадката, докато аз го крепях отзад. После, след като го издърпаха, и аз се качих горе. Той беше вече в пълно съзнание.

— Ела да те целуна — каза ми той. — Ти ми спаси живота.

— Вие спасихте преди това нашия.

— Е — обади се Карори, който не беше от тия, дето се трогват, и не забравяше личните си сметчици, — ботушът ми се изгуби, а аз не съм пил вода.

— Ще ида да ти потърся ботуша.

Но ме спряха.

— Не позволявам — каза учителят.

— Добре, дайте ми друг ботуш да донеса поне вода.

— Не ми се пие вече — каза Компейру.

— Ще пием за здравето на учителя.

И се спуснах пак, но по-бавно и по-предпазливо от първия път.

Аз и учителят се спасихме от удавяне, но имахме нещастието да се измокрим до кости. В началото не обръщахме внимание на тази неприятност, но студът от мокрите ни дрехи скоро ни напомни за нея.

— Трябва да се даде едно палто на Реми — каза учителят.

Но никой не се отзова на предложението му — то беше отправено към всички и не задължаваше пряко никого.

— Всички ли мълчат?

— На мене ми е студено — каза Карори.

— Да, а на нас, които сме мокри, ни е топло!

— Нямаше защо да падате във водата.

— Щом е тъй — каза учителят, — ще теглим жребий кой ще даде част от дрехите си. Не исках да стигаме дотам. Но сега държа на равенството.

Понеже всички бяхме мокри, аз до шията, а по-едрите до кръста, да сменим дрехите си не беше голямо благодеяние. Но учителят държеше тая размяна да стане и облагодетелствуван от съдбата, аз получих дрехата на Компейру. А краката на Компейру бяха дълги колкото мене и дрехата му беше суха. Увих се в нея и скоро се стоплих. След тая неприятна случка, която ни разтърси за миг, скоро пак паднахме духом и ни навестиха мисли за смъртта. Разбира се, тия мисли тежаха повече на другарите ми, отколкото на мене, защото, докато те седяха будни, обзети от някакво глупаво вцепенение, аз в края на краищата заспах.

Но мястото не беше удобно и можех да се търкулна във водата. Тогава учителят, като видя на каква опасност съм изложен, прихвана главата ми с ръка. Не ме стискаше много, но достатъчно, за да не ме остави да падна, и аз се чувствувах като дете на майчин скут. Той беше не само човек със здрав разум, а имаше и добро сърце. Почнех ли да се събуждам, той само променяше положението на изтръпналата си ръка, после веднага преставаше да се движи и ми казваше полугласно:

— Спи, момчето ми, не бой се, аз те държа. Спи, детето ми.

И аз отново заспивах спокойно, защото знаех, че нямаше да ме изтърве.

Времето течеше и ние продължавахме да чуваме равномерния шум на кофите, които изгребваха водата.