Без дом

От друга страна, трябвало да се подпира с греди коридорът на лампистерната, който се бил срутил на няколко места, и така с всички възможни средства той се стремял да изтръгне от рудника ужасната му тайна и неговите жертви, ако някои от тях са останали живи.

На седмия ден, при смяната на въглекопачите, на въглекопача, който дошъл, за да продължи да копае, му се сторило, че чува някакъв лек шум, сякаш слаби удари, и вместо да забие кирката, той я задържал във въздуха и прилепил ухо о въглищата. После, като помислил, че се е излъгал, повикал един от другарите си да слуша заедно с него. Двамата се вслушали и след миг дочули слаб звук, повтарян на равни промеждутъци.

Вестта се понесла веднага от уста на уста, посрещнали я повече с недоверие, отколкото с вяра, и стигнала до инженера, който се втурнал в галерията.

Най-после! Значи е имал право! Останали са живи хора, които неговата вяра ще спаси! Няколко души го последвали. Той отстранил миньорите и се ослушал, но бил толкова развълнуван, така разтреперан, че не чул нищо.

— Не чувам нищо — казал той отчаян.

— Това е духът на мината — обадил се един работник, — иска да ни изиграе някоя лоша шега и чука, за да ни заблуди.

Но двамата въглекопачи, които чули първи шума, твърдели, че не са се излъгали и че на ударите им били отговорили с удари. Те били опитни хора, остарели в рудниците, и техните думи имали тежест.

Инженерът накарал да излязат онези, които го последвали, и дори всички работници, които образували верига за изхвърляне на пръстта, и останал само с двамата въглекопачи.

Тогава те ударили няколко пъти с кирката силно и отмерено, после притаили дъх и прилепили ухо о земята.

След миг сърцата им развълнувано затуптели — слаби, бързи и отмерени удари отговорили на техните.

— Почукайте още веднъж, по-раздалечено, за да се уверим напълно, че това не е ехото на вашите удари.

Въглекопачите заудряли пак и веднага същите отмерени удари, които били чули — сигналът за сбор на миньорите, — отговорили на техните удари.

Нямало вече никакво съмнение: хората били живи и могли да ги спасят.

Новината се пръснала из града като облак прах и тълпата се втурнала към Трюйер — още по-многобройна, може би и по-развълнувана, отколкото в деня на катастрофата. Жените, децата, майките, роднините на жертвите пристигнали разтреперани, светнали от надежда в траурните си дрехи. Колцина ли са останали живи? Мнозина може би. Вашият навярно, моят положително.

Искали да разцелуват инженера, но той, равнодушен към радостта, както бил равнодушен към недоверието и подигравките, мислел само за спасяването. И за да отстрани и любопитните, и роднините, поискал войници от гарнизона да оградят околностите на рудника, за да може свободно да се работи.

Доловените удари били толкова слаби, че било невъзможно да се определи точно мястото, откъдето идели. Но това указание било достатъчно, за да се разбере, че спасени от наводнението работници се намират в един от трите забоя в равната галерия на старите шахти. Сега трябвало да стигнат до пленниците не вече с един проход, а с три, които да водят към трите забоя. Когато напреднат повече и започнат да чуват по-добре, ще изоставят излишните проходи и ще съсредоточат всички усилия в онзи, който се окаже необходим. Продължили да работят с още по-голямо усърдие, а и съседните дружества изпратили в Трюйер най-добрите си въглекопачи. Към надеждата да стигнат през изкопните проходи се прибавила и надеждата да влязат през галерията, защото водата в шахтата намалявала.

Когато в нашия забой чухме сигнала на инженера, радостта ни беше също така голяма, както когато чухме в шахтата шума от кофите за изгребване на водата.

— Спасени сме!

Радостен вик се изтръгна от гърдите ни и без да размислим, помислихме, че ей сега ще ни подадат ръка. После, както при случая с кофите, след надеждата дойде отново отчаянието.

Ударите на кирките показваха, че работниците са още много далече. На двадесет или тридесет метра може би. Колко ли време беше необходимо, за да се пробие тоя масив? Пресмятанията ни бяха различни — месец, седмица, шест дена. Как ще чакаме месец, седмица, шест дена? Кой от нас щеше да бъде още жив след шест дена? Колко ли дни бяхме прекарали вече без храна?

Само учителят продължаваше да говори смело, но постепенно нашето отчаяние го овладяваше, а малко по малко и слабостта сломяваше неговата твърдост. Ако можехме да пием до насита, не можехме да ядем и гладът вече толкова много ни измъчваше, че се опитахме да ядем гнило дърво, надробено във водата.

Карори, който беше най-гладният между нас, наряза единствения си ботуш и непрестанно дъвчеше парчета кожа.