Без дом

Шумът на кирките и кофите беше съвсем равномерен, като движението на часовниково махало, и всяко прекъсване поради сменяването на въглекопачите ни караше да изживяваме трескави вълнения. Дали щяха да ни изоставят, или пък бяха срещнали непреодолими пречки? През едно от тия прекъсвания се чу страхотен шум, някакво хъркане, някакво мощно дихание.

— Вода нахлува в рудника — извика Карори.

— Не е вода — заяви учителят.

— Какво е?

— Не зная, но не е вода.

Учителят ни беше дал вече многобройни доказателства за своята проницателност и за безпогрешния си усет, но му вярваха само ако подкрепеше думите си с ясни доводи. Като призна, че не знае причината на този шум (както узнахме по-късно, той се дължал на някакъв вентилатор със зъбна предавка, пуснат, за да изпрати въздух на работниците), с безумен ужас се върнахме към мисълта за наводнение.

— Запали лампата!

— Излишно е.

— Запали, запали!

Трябваше да се подчини, защото всички изказаха това желание. Светлината на лампата ни показа, че водата не се беше покачила, а по-скоро спадаше.

— Виждате ли? — каза учителят.

— Ще се покачи и тоя път вече ще умрем.

— Тогава по-добре да умрем веднага, не мога повече.

— Дай лампата, учителю, искам да напиша една бележка на жената и на децата.

— Пиши и за мене.

— И за мене.

Лампата, за да пише на жена си и на децата си, преди да умре, беше поискал Бергуну. Имаше в джоба си лист хартия и парче молив. Приготви се да пише.

— Ето какво искам да пиша:

„Ние, Гаспар, Пажес, учителят, Карори и Реми, затворени в забоя, скоро ще умрем.“

„Аз, Бергуну, моля бога да закриля жена ми и сирачетата и ги благославям.“

— Ти, Гаспар?

„Гаспар оставя, каквото има, на своя племенник Алекси.“

„Пажес оставя жена си и децата си на благоволението на господа бога, на преснетата Дева и на дружеството.“

— Ти, учителю?

— Аз нямам никого — каза тъжно учителят. — Никой няма да ме оплаква.

— Ти, Карори?

— Аз — викна Карори — поръчвам да продадат кестените ми, преди да ги опекат.

— Няма да хабим книгата за такива глупости.

— Това не е глупост.

— Няма ли да поздравиш някого? Майка си?

— Майка ми ще ме наследи.

— А ти, Реми?

„Реми оставя Капи и арфата си на Матиа. Той целува Алекси и го моли да отиде при Лиза, да я целуне и да й върне изсушената роза, която се намира в палтото му.“

— Всички ще се подпишем.

— Аз ще сложа кръстче — каза Пажес.

— Сега — каза Бергуну, след като всички се подписахме — искам да ме оставите да си умра спокойно, без да ми говорите. Сбогом, другари.

И като слезе от своята площадка, дойде при нас, целуна ни и тримата, качи се пак горе, целуна Пажес и Карори, после струпа купчина пепел, сложи главата си на нея, просна се цял и не помръдна вече. Вълненията около писмото и това отчаяние на Бергуну никак не ни насърчиха.

А ударите от кирките бяха станали по-ясни и навярно към нас се бяха приближили толкова много, че може би скоро щяха да ни стигнат.

Това ни обясни учителят, за да ни поободри.

— Ако бяхме толкова близко, колкото ти мислиш.

Щяхме да чуем гласовете им, а не ги чуваме, както и те не чуват нас самите.

— Може да са само на няколко метра и да не чуват гласовете ни. Това зависи от масива, който пробиват.

— Или от разстоянието.

Но водата продължаваше да спада и скоро имахме доказателство, че не достига вече свода на галериите. Чухме някакво драскане по шистите в забоя и водата плисна, сякаш бучки въглища бяха паднали в нея.

Запалихме лампата и видяхме плъхове, които тичаха по пода на забоя. И те като нас бяха намерили убежище в някой въздушен звънец и когато водите спаднали, бяха напуснали своето скривалище, за да търсят храна. Щом са могли да дойдат при нас, водата не изпълваше вече галериите догоре.

Тия плъхове бяха за нас това, което гълъбът е бил за Ноевия ковчег — край на потопа.

— Бергуну — каза учителят, като се издигна чак до горната площадка, — бъди твърд.

И му обясни, че плъховете бяха предвестници на близкото ни избавление.

Но Бергуну не се въодушеви.

— Ако трябва да премина пак от надежда към отчаяние, предпочитам да не се надявам. Очаквам смъртта. Ако се спасим, хвала на господа.

Исках да се спусна в подножието на нашия забой, за да видя добре колко е спаднала водата. Спаднала беше значително и вече имаше голямо пространство между водата и свода на галерията.

— Хвани плъхове — извика Карори — да ги изядем!

Но за да се наловят плъхове, трябваше по-ловък човек от мене. Ала надеждата ме беше окрилила отново и празното пространство в галерията ми навяваше една мисъл, която ме глождеше. Качих се на нашата площадка.

— Учителю, хрумна ми една мисъл. Щом плъховете сноват из галерията, значи може да се мине. Ще изплувам до стълбичките. Ще имам възможност да викам, ще ме чуят и така ще помогна да ни спасят. Ще дойдат да ни търсят и ще се спасим по-скоро, отколкото през прохода.

— Не ти позволявам.

— Но, учителю, аз плувам така леко, както вие ходите, и се чувствувам във водата като змиорка.

— А разваленият въздух?

— Щом плъховете минават, въздухът няма да бъде по-развален за мене, отколкото за тях.

— Иди, Реми — викна Пажес, — ще ти дам часовника си!

— Какво ще кажете, Гаспар? — попита учителят.