Без дом

— Нищо. Ако мисли, че може да стигне до стълбата, нека върви. Аз нямам право да го спирам.

— Ами ако се удави?

— Ами ако се спаси, вместо да умре в това време тука?

Учителят поразмисли, после ми хвана ръката:

— Ти си смел, момчето ми, постъпи, както искаш.

Мисля, че се опитваш да направиш невъзможното, но колко пъти невъзможното е сполучвало! Целуни ни.

Целунах го, целунах и чичо Гаспар, после се съблякох и се спуснах във водата.

— Викайте през цялото време! — поръчах аз, преди да заплувам. — Гласът ви ще ме води.

Какво беше празното пространство под свода на галерията? Достатъчно голямо ли беше, за да се движа свободно? Това беше главното. След няколко разтега видях, че мога да плувам спокойно, но бавно, за да не си ударя главата. Опитът, който правех, значи беше възможен. Какво ме очакваше накрая — избавление или смърт?

Обърнах се и видях светлината на лампата, която се отразяваше в черната вода. Тя ми беше фар.

— Добре ли плуваш? — викаше учителят.

— Да.

И напредвах внимателно.

Трудното беше да се следва посоката на нашия забой до стълбата, защото знаех, че на едно място, което не беше далеч, галериите се срещаха. Не биваше да се обърквам в мрака, за да не се загубя. Таванът и стените на галерията не бяха достатъчно указание, но долу имах по-положителен пътеводител — релсите. Като се водя по тях, бях уверен, че ще намеря стълбите.

От време на време спусках краката си и като напипвах железните релси, леко се издигах. Релсите бяха под краката ми, виковете на другарите — зад мене, нямаше да се загубя.

Гласовете ставаха по-тихи, шумът от кофите се усилваше, значи напредвах. Най-после щях да видя дневна светлина и щях да спася другарите си! Тия мисли ме крепяха.

Както плувах в средата на галерията, достатъчно беше да се отпусна, за да докосна релсите, но най-често ги напипвах само с крак. Веднъж се отпуснах, но не ги докоснах с крак, гмурнах се да ги напипам с ръце, но напразно. Преплувах нашир цялата галерия — не открих нищо. Бях се заблудил.

Спрях се, за да се опомня и да размисля. Гласовете на другарите ми достигнаха до мене само като слаб, едва доловим шепот.

Като си поотдъхнах и поех дълбоко въздух, отново се гмурнах, но не бях по-щастлив от първия път. Нямаше релси.

Навлязъл бях, без да забележа, в друга галерия и трябваше да се върна назад.

Но как? Другарите ми не викаха вече или — което беше едно и също — не ги чувах.

Спрях се за миг, скован от мъчителен страх, без да зная накъде да се насоча. Загубен бях в тая мрачна нощ, под тежкия свод, в ледената вода. Но изведнъж гласовете пак се обадиха и съобразих накъде да свърна.

След като плувах десетина разтега назад, гмурнах се и пак намерих релсите. Значи тук ставаше разклонението. Потърсих обръщателната плоча, но не я намерих. Потърсих изходите на другите галерии, които трябваше да излизат там, но и вляво, и вдясно срещнах стена. Къде бяха релсите? Заплувах по тях. Изведнъж те се прекъсваха. Тогава разбрах, че са били откъртени и отнесени от водната стихия и нямаше вече по какво да се ръководя.

При тези условия намерението ми ставаше неизпълнимо и трябваше да се върна обратно.

Минал бях вече по тоя път, знаех, че е безопасен, и плувах бързо, за да се върна в забоя. Гласовете ме направляваха.

Колкото повече се приближавах, струваше ми се, че гласовете бяха по-самоуверени, сякаш приятелите ми бяха придобили нови сили. Скоро стигнах входа на забоя и на свой ред се обадих.

— Идвай, идвай — ми извика учителят.

— Не намерих излаза.

— Няма значение, проходът напредва. Те чуват гласовете ни и ние ги чуваме. Скоро ще можем да разговаряме.

Бързо се изкатерих в забоя и се ослушах. Наистина ударите от кирките бяха станали много по-силни, а гласовете на тези, които работеха, за да ни спасят, достигаха още слабо до нас, но вече доста ясно. След първия изблик на радост усетих, че съм замръзнал, но понеже нямаше топли дрехи, за да се изсуша, заровиха ме до шия в дребни въглища, които запазват винаги известна топлина, и чичо Гаспар и учителят се притиснаха към мене. Тогава им разказах за своите проучвания и как съм изгубил релсите.

— Посмя да се гмурнеш?

— Защо не? За съжаление не открих нищо.

Но, както каза учителят, това нямаше вече голямо значение, защото ако не ни освободяха през галерията, щяха да ни освободят през прохода.

Гласовете станаха достатъчно ясни и очаквахме, че ще се разберат думите. И наистина скоро чухме тия три думи, произнесени бавно:

— Колко души сте?

Чичо Гаспар имаше най-силен и най-ясен глас от всички ни. Натоварихме го да отговори.

— Шестима!

Последва кратко мълчание. Навярно навън се бяха надявали, че сме повече.

— Побързайте! — извика чичо Гаспар. — Не можем повече!

— Имената?

Той каза имената ни:

— Бергуну, Пажес, учителят, Карори, Реми, Гаспар.

По време на нашето спасяване този миг бил най-мъчителен за тези, които бяха отвън. Когато научили, че скоро ще се свържат с нас, всички роднини, всички приятели на изчезналите миньори се стекли и войниците с голяма мъка ги задържали пред входа на галерията.