Без дом

Не исках да работя в мините, но напуснах с мъка Варс, защото трябваше да се разделя с Алекси, с чичо Гаспар и с учителя. Но такава ми беше съдбата — да се разделям с тези, които обичах и които ме бяха обикнали.

Напред!

С арфата на рамо и с раницата на гръб отново тръгнахме по широките пътища с радостния Капи, който се валяше в праха. Признавам, че когато напуснахме Варс, със задоволство тропнах крак о звънкия път, който кънтеше по-другояче от калната почва в рудника. Какво приятно слънце, колко хубави дървета!

Преди да тръгнем, аз и Матиа дълго спорихме кой път да хванем, защото го бях научил да чете по картата и той вече не си въобразяваше, че разстоянията са еднакви за краката, които вървят по пътя, и за пръста, който се придвижва по картата от един град до друг. След като преценихме добре кое е най-разумното, решихме, вместо да тръгнем направо за Юсел и оттам за Шаванон, да минем през Клермон, което нямаше да удължи много пътя ни, а щеше да ни даде предимството да използуваме минералните бани, които по това време бяха пълни с болни: Сен Нектер, Мон Дор, Роайа, Бурбул. Докато бях возач, Матиа срещнал през обиколката си някакъв мечкар, който отивал към тия градове, където според него можело да се спечелят пари. А Матиа искаше да спечели пари, защото намираше, че сто и петдесет франка са недостатъчни, за да се купи една крава.

Колкото повече пари имахме, толкова по-хубава щеше да бъде кравата, а колкото по-хубава бъдеше кравата, толкова по-доволна щеше да бъде мама Барберен, а колкото по-доволна бъдеше мама Барберен, толкова по-щастливи щяхме да бъдем ние.

И така, трябваше да тръгнем за Клермон.

Когато пътувахме от Париж за Варс, започнах да се занимавам с Матиа, като го учех да чете и го запознавах с някои основни понятия в музиката. По пътя от Варс за Клермон продължих уроците си. Но било защото не бях много добър учител — а това е възможно, — или защото Матиа не беше добър ученик — и това е възможно, — уроците по четене вървяха бавно и трудно, както споменах вече за това.

Матиа напразно се стараеше и не вдигаше очи от книгата — той четеше най-невъобразими неща, които правеха повече чест на въображението му, а не на вниманието му. Тогава понякога губех търпение и като удрях по книгата, виках ядосан, че има наистина дебела глава. Без да ми се сърди, той ме гледаше с големите си кротки очи.

— Истина е — казваше ми усмихнат той, — тя е чувствителна само когато удрят по нея. Гарофоли не беше глупав и веднага откри това.

Как да се сърдиш на такъв отговор. Смеех се и пак продължавахме урока.

Но при музиката не се явиха такива трудности и още в самото начало Матиа имаше такива поразителни и учудващи успехи, че много скоро започна да ме смайва със своите въпроси. После, след като ме беше смаял, започна да ме затруднява и на няколко пъти ме обърка така, че не знаех какво да му отговоря.

Признавам, че това ме измъчваше и наскърбяваше. Гледах сериозно на учителската си длъжност и смятах за унижение моят ученик да ми задава въпроси, на които не можех да отговоря. Струваше ми се, че това беше донякъде нередно.

А ученикът ми не ме щадеше и ме отрупваше с въпроси:

— Защо не пишат нотите на един и същ ключ?

— Защо употребяват диезите за повишение, а бемолите за понижение?

— Защо първият и последният такт не са винаги пълни?

— Защо настройват цигулката на едни тонове, а не на други?

На последния въпрос отговорих достойно, че не свиря на цигулка и затова никога не съм любопитствувал да узная как трябва или как не трябва да се настройва тя, и Матиа нищо не можа да ми възрази.

Но този начин да се измъквам не беше допустим при въпроси като тези, които се отнасяха до ключовете и до бемолите: те се отнасяха чисто и просто до музиката, до теорията на музиката. А аз бях учител по музика, учител по солфеж и трябваше да отговоря, в противен случай чувствувах много добре, че ще загубя своето влияние и достойнство, а държах много на влиянието и на достойнството си.

Тогава, като не знаех какво да отговоря, се измъквах от затруднението като чичо Гаспар — когато го попитах какво са каменните въглища, той ми отговаряше самоуверено:

— Въглища, които се намират в земята.

Със същата самоувереност казвах на Матиа, когато не знаех какво да му отговоря:

— Така е, защото трябва да бъде така. Това е закон.

Матиа не беше от тия, които въстават срещу законите, само че ме поглеждаше така особено, зяпнал и ококорил очи, че се чувствувах неудобно.

Три дни след като напуснахме Варс, той ми зададе един въпрос точно от тоя род. Вместо да отвърна на неговото запитване: „Не зная“, отговорих достойно: „Защото е така“.

Тогава той дълбоко се замисли и целия ден не можах да му изкопча нито дума, а това беше нещо необикновено за него, защото беше винаги готов да бъбри и да се смее. Но така го притиснах, че накрая заговори.

— Ти, разбира се, си добър учител — каза ми той — и мисля, че от никого не бих научил така добре това, което зная, но все пак…

Той млъкна.

— Какво все пак?