Без дом

Благодарях им, но отказвах, защото никак не ми беше удобно да ходя така да разказвам своите преживелици на равнодушни хора, които мислеха, че ще ми заплатят с един обед или с чаша бира. Впрочем предпочитах да слушам, вместо да разказвам, и слушах Алекси, слушах Матиа, които ми казваха какво се беше случило горе, докато ние бяхме под земята.

— Като си помислех, че си умрял заради мене — казваше Алекси, — загубвах и ума, и дума, тъй като бях уверен, че си умрял.

— Аз никога не повярвах, че си умрял — казваше Матиа. — Не знаех дали ще излезеш жив от рудника и дали ще стигнат навреме, за да те спасят, но бях уверен, че не си се оставил да се удавиш и че ако спасителите работят достатъчно бързо, ще те намерят някъде. Тогава, докато Алекси се отчайваше и те оплакваше, аз цял треперех и си казвах: „Жив е, но може да умре“. И питах всички: „Колко време може да живее човек, без да яде? Кога ще изгребат водата? Кога ще пробият галерията?“ Но никой не ми отговаряше, както ми се искаше. Когато ви попитаха за имената и инженерът след Карори извика Реми, паднах на земята и заплаках. Постъпкаха ме малко, но не усетих, толкова бях щастлив.

Много бях горд, като видях, че Матиа е имал такова доверие в мене, като не е искал да повярва, че мога да умра.

Двадесет и осма глава Урок по музика

Намерих си приятели в рудника. Такива мъки, преживени заедно, свързват хората. Общите страдания и надежди сближават.

Чичо Гаспар, а особено учителят ме обикнаха. И инженерът, въпреки че не беше споделил нашето затворничество, се привърза към мене като към дете, което е изтръгнал от смъртта.

Покани ме у дома си и трябваше да разкажа на дъщеря му всичко, което бяхме преживели, докато бяхме заровени толкова дълго време в забоя.

Всички искаха да остана във Варс.

— Ще ти намеря въглекопач — казваше ми чичо Гаспар — и няма да се разделяме вече.

— Ако искаш работа в канцеларията — казваше ми инженерът, — ще ти дам.

Чичо Гаспар намираше за напълно естествено да се върна в рудника, където той самият скоро щеше да слезе с безгрижието на тези, които са свикнали да се сблъскват всеки ден с опасността. Но на мене никак не ми се искаше да стана пак возач. Много хубаво нещо беше рудникът, интересно нещо и много се радвах, че видях рудник, но го бях видял много добре и нямах никакво желание да попадна пак в забой.

Само при тази мисъл се задушавах. Положително не бях създаден за подземна работа. Животът на открито, под небето, дори под снежно небе, повече ми допадаше. Обясних това на учителя и на чичо Гаспар — вторият се изненада, а първият се наскърби, че нямам влечение към миньорската работа. Карори, когото срещнах, ми каза, че съм страхливец.

На инженера не можех да отговоря, че не желая да работя вече под земята, тъй като той ми предлагаше да работя в канцеларията и да ме учи, ако желая, да ми предава уроци. Предпочетох да му призная самата истина — така и направих.

— Ти обичаш живота на открито, приключенията и свободата — каза той. — Нямам право да ти преча, момчето ми, следвай пътя си.

Вярно, че обичах живота на открито, най-добре почувствувах това през време на своето пленничество в забоя. Не безнаказано свиква човек да ходи, където си иска, да прави, каквото си иска, и да си бъде сам господар. Докато се опитваха да ме задържат във Варс, Матиа изглеждаше мрачен и загрижен. Питах го защо, но той винаги ми отговаряше, че с нищо не се е променил — едва след като му казах, че след три дни ще си тръгнем, той ми призна причината за своята скръб, като се хвърли на шията ми.

— Значи няма да ме изоставиш? — възкликна той.

При тези думи го тупнах здравата, за да го науча да не се съмнява в мене, а също и за да прикрия вълнението, което сви сърцето ми, когато чух това приятелско възклицание. Защото само приятелството можеше да изтръгне такъв вик, а не интересът. Матиа нямаше нужда от мене, за да изкарва хляба си, той беше напълно способен да го изкарва съвсем там.

Дори, да си кажа правото, той имаше за това вродени способности, които аз не притежавах до такава степен — много нещо ми липсваше. Първо, той свиреше много по-добре от мене на всички инструменти, пееше, танцуваше и изпълняваше всякакви роли. После, той умееше също много по-добре от мене да покани „почитаемата публика“, както казваше Виталис, да бръкне в джоба си. Само с усмивката си, с кротките си очи, с белите си зъби, с откритото си лице правеше и скъперниците щедри и без да иска нищо, вдъхваше у хората желание да дават — приятно им беше да му доставят удоволствие. Това беше самата истина и през кратката си обиколка с Капи, докато аз бях возач, той бе успял да събере осемнадесет франка, които бяха много пари. Сто двадесет и осемте франка, които бяхме спестили, и осемнадесетте франка, спечелени от Матиа, правеха общо сто четиридесет и шест франка. С други думи, липсваха ни само четири франка, за да купим кравата на кралския син.