Без дом

И наистина тя прииждаше с голяма бързина — от коленете беше стигнала до бедрата ми, а от бедрата — до гърдите.

— Трябва да се вмъкнем в някой забой — каза учителят.

— А после?

— Забоите не извеждат никъде. Да се вмъкнем в забой, наистина означаваше да се задъним в сляпа улица. Но нямахме време да чакаме и да избираме — трябваше да влезем в забой и да спечелим по този начин няколко минути, с други думи, да имаме известна надежда, че ще се спасим, или да продължим по галерията, уверени, че след няколко секунди водата ще ни залее и погълне.

И ние влязохме в забоя с учителя напред. Двама от нашите другари продължиха по галерията и не ги видяхме вече. Тогава, като се поокопитихме, чухме някакъв шум, който ни оглушаваше, откакто почнахме да бягаме, но още не бяхме го разбрали — срутвания, водовъртежи и водопади, трясък на греди, взривове от сгъстен въздух, — в целия рудник се носеше страхотен грохот, който съвсем ни обърка.

— Това е потоп!

— Краят на света!

— Божичко, смили се над нас!

Откакто влязохме в забоя, учителят не беше продумал, защото духът му се беше издигнал над излишните жалби.

— Момчета — обади се той, — не бива да се уморяваме: Ако стоим така, вкопчени с ръце и крака, скоро ще капнем. Трябва да издълбаем стъпала в пистата.

Съветът беше добър, но мъчно изпълним, защото никой не беше взел кирка. Всички имахме лампи, но никой от нас нямаше сечива.

— С куките на лампите — продължи учителят.

И всеки от нас започна да дълбае почвата с куката на лампата си — трудна работа, тъй като забоят беше много наклонен и хлъзгав. Но когато човек знае, че ако се подхлъзне, ще падне и ще умре, добива сили и сръчност. За няколко минути всеки от нас беше издълбал дупка, така че да може да стъпи с единия си крак в нея. Тогава си поотдъхнахме и се огледахме. Бяхме седмина — учителят, аз до него, чичо Гаспар, трима въглекопачи: Пажес, Компейру и Бергуну, и един возач, Карори. Другите работници бяха изчезнали в галерията.

Шумът в рудника продължаваше със същата мощ. Няма думи да се опише силата на тоя страхотен грохот. Топовни залпове, примесени с мълнии и срутвания, нямаше да бъдат по-оглушителни.

Слисани, обезумели от ужас, ние се гледахме един друг и търсехме в очите на съседа си обясненията, които нашият ум не можеше да ни даде.

— Това е потоп — казваше един.

— Краят на света.

— Земетресение.

— Духът на мината се е разгневил и иска да си отмъсти.

— Наводнение от водите, които са се събрали в старите шахти.

— Дивон е пробила дупка.

Последното предположение беше мое. Държах на него. Учителят не продумваше нито дума и ни гледаше един след друг, като подигаше рамене, сякаш разглеждаше въпроса посред бял ден, под сянката на някоя черница, захапал глава лук.

— Не ще и дума, че е наводнение — обади се накрая и последен той, след като всички бяхме изказали мнението си.

— Причинено от земетресение.

— Изпратено от духа на рудника.

— Дошло от старите шахти.

— Дошло от Дивон през някоя дупка.

Всеки повтаряше това, което беше казал вече.

— Наводнение е — продължи учителят.

— Добре де, а после? Откъде е това наводнение? — обадиха се едновременно няколко гласа.

— Не зная, но е глупаво да се говори за духа на рудника. За старите шахти можеше да се говори, ако само третият хоризонт беше наводнен, а са залети и вторият, и първият. Знаете много добре, че водата не се изкачва, а винаги слиза.

— Ами дупката?

— Дупки не се пробиват така, от само себе си.

— Земетресение!

— Не зная.

— Като не знаете, мълчете.

— Зная, че е наводнение, а това е вече нещо — наводнение, което идва отгоре.

— Та това е ясно, това се вижда. Водата идеше след нас.

И понеже откакто се намирахме на сухо и водата беше спряла да се изкачва, изпитвахме известно чувство на безопасност, никой не искаше да слуша учителя.

— Не се прави на учен, като не знаеш повече от нас.

Авторитетът, който си беше спечелил с твърдото си държане пред опасността, беше вече изгубен. Той млъкна примирен.

За да надделеем шума, говорехме викайки и все пак гласовете ни звучаха глухо.

— Кажи нещо — каза ми учителят.

— Какво да ви кажа?

— Каквото искаш, само говори. Кажи, каквото ти дойде наум.

Казах няколко думи.

— Добре, сега по-тихо. Така, добре.

— Хей, учителю! Да не си си загубил ума? — обади се Пажес.

— Да не си полудял от страх?

— Или мислиш, че си умрял?

— Мисля, че водата няма да стигне дотук и ако умрем, поне няма да сме се удавили.

— Какво искаш да кажеш, учителю?

— Погледни лампата си.

— Какво? Гори.

— Както обикновено ли?

— Не. Пламъкът й е по-светъл, но къс.

— Да няма гризу?

— Не — каза учителят, — няма защо да се боим и от него. Няма вече опасност от гризу, нито от водата, която няма да се покачи вече нито със стъпка.

— Не се прави на вълшебник.

— Не се правя на вълшебник. Намираме се във въздушен звънец и сгъстеният въздух не позволява на водата да се изкачва. Затвореният в горния си край забой е за нас онова, което е звънецът за водолаза. Въздухът, изтласкан от водите, се е събрал в тая галерия и сега оказва съпротивление на водата и я изблъсква.