Безизходица

След минута през външната врата на апартамента влезе една дама малко над петдесетте, с остри черти и безупречно оформени руси къдрици.

— Ейприл! Веднага тръгнах насам, като чух новините — започна тя още от прага.

Госпожа Дънинг се сепна, когато се озова в силната като менгеме прегръдка на високата непозната. Изуми се и господин Дънинг, след като бе подложен на същото изтезание.

— Господи, само това ни липсваше — промърморих ядосано.

Жената се казваше Джорджина Хотинджър — първият заместник на кмета. Преди да бъде издигната до негова дясна ръка, оглавяваше Фонда за развитие на Ню Йорк, чиято основна роля се свеждаше до изцеждането на богаташите да плащат щедро за ужасно скъпите тържествени церемонии в града. Тя бе много по-полезна, когато си уплътняваше времето с благотворителност, а не с разследвания на отвличания.

— Кой е шефът тук? — попита тя властно, като нахълта като торнадо в кабинета. Предполагам, че вече бе приключила с целуването на задниците.

— Аз, Майк Бенет. От отдел „Тежки престъпления“.

— За всяко развитие по случая да ми се докладва незабавно в моя кабинет. На семейство Дънинг трябва да се осигури цялата подкрепа, според възможностите ни, след като са изпаднали в такава беда. И преди всичко да им се гарантира защита от всички външни намеси.

Като се взрях в леденосините й очи, мятащи погледи, остри като алпийски пикели, изведнъж си припомних прякора, който пресаташетата от кметството бяха лепнали на Хотинджър — Лебеда от бодлива тел. Може би защото още се помнеше, че някога бе играла като балерина в балета на Сан Франсиско, но също и заради безмилостната й политика спрямо враговете й.

— Тази жена ми е лична приятелка, детектив — неуморно продължи Хотинджър. — И така, надявам се, че си изяснихме как трябва да се процедира в случая. Ще ви държа лично отговорен за всякакви издънки. Между впрочем, защо вие водите разследването? Притежавате ли нужната квалификация? Мислех, че отвличанията са федерално престъпление. ФБР информирано ли е?

— Да, наясно сме — намеси се Паркър и я изгледа сурово. — Аз съм специален агент Емили Паркър. А вие коя сте?

Джорджина рязко се извърна — изглеждаше, като че ли й се искаше да извърти един пирует и да го завърши със силен удар по челюстта на Емили.

— Аз ли? — едва не се задави Джорджина Хотинджър. — О, всъщност съм никоя. Просто се случи да управлявам този град, столицата на света, докато кметът се върне във вторник. Имате ли други тъпи въпроси, агент?

— Само един — заяви Емили невъзмутимо. — Не ви ли хрумна, че като се появихте тук с мигащи светлини, ще издадете присъствието ни пред този, който е отвлякъл Джейкъб и сега може би наблюдава сградата? Той поиска от родителите на момчето да не се свързват с полицията. Ако не се лъжа, преди малко споменахте нещо за някакви издънки.

Избързах да застана между двете дами, преди да се разхвърчи перушина. А някои казват, че мъжете за нищо не ги бивало. Реших, че Емили Паркър започва да ми допада.

— Ще поддържам връзка с вашия кабинет, заместник-кмет. Щом узная нещо, ще го знаете и вие — заговорих, докато я извеждах забързано в коридора. — Но ние още чакаме похитителят да позвъни, затова ни оставете да си вършим работата.

Емили въздъхна като огнедишащ дракон, когато външната врата на апартамента се затръшна зад Хотинджър.

— Тези лични връзки и политически услуги ме изкарват от кожата — побесня тя. — Първо главният прокурор, а сега и кметството ли е намесено? Аз пристигнах тук с частния самолет на Дънинг, споменах ли ти го? Можеш ли поне за минута да повярваш, че щяха да вложат толкова усилия, ако бе отвлечено някое бедно момче?

— Вероятно не — съгласих се аз. — Но се замисли и за нещо друго. Ако твоето дете се озове в опасност, няма ли да задвижиш всичките си контакти?

В кухнята госпожа Дънинг хлопна с формата за печене толкова силно, че се разтресоха стъклата на високите френски врати.

— Прав си, точно така щях да постъпя — кимна ми Паркър. — Но не може ли поне по един въпрос да постигнем съгласие. Тази особа, заместник-кметицата, не е ли само една бясна кучка?

— По този въпрос — засмях се аз — съм стопроцентово съгласен с теб.

9.

В три и петдесет и пет следобед Доналд Дънинг седма зад бюрото си „Чипъндейл“ в кабинета. Върху него имаше шах с мраморни фигури, книги с кожени подвързии, антикварен комплект оловни войници, инкрустирана със злато голяма морска мида.

Но очите му, както и на всички останали в апартамента, оставаха приковани само върху телефонния апарат.

Той звънна точно в четири. Сега обаждането бе от друг номер, този път с код 718.

Преди да се осмели да вдигне слушалката, Дънинг избърса изпотените си длани в панталоните си.

— Аз съм Доналд Дънинг. Моля, кажете ми какво трябва да направя, за да си върна сина. Ще изпълня всичко, което пожелаете — започна той.